Но тя отдръпна чашката си и рече:
– Не, Невзат! – В зелените й очи се четеше смелост. – Да пием за Гюзиде и Айсун, не за мен! – и продължи, леко докосвайки моята чаша с нейната: – За жена ти и дъщеря ти...
Не знаех какво да кажа. Още щом ме видя на вратата – и разбра състоянието ми. Но замълча, не реагира, беше изчакала този момент. И сега постъпваше според характера си – вместо да бяга от проблемите, се изправяше с лице срещу тях. Вместо да отлага разговора, беше избрала да го започне. Но аз не бях готов за това. Застинах с чашата си в ръка. Като видя, че не пия, и тя не приближи нейната към устните си, а настоя:
– Защо, Невзат? Защо да не пием за тях? Защо да не говорим за тях? Те са част от теб. Не виждаш ли, споменът за тях те прави добър човек. Преживяната мъка те възвисява. Ако ме питаш – аз никога не съм ги възприемала като нещо отделно от теб. Не съм си те представяла без тях. Колкото ти си ги изгубил, толкова съм ги изгубила и аз. Те винаги са съществували. И сега съществуват. Колкото са мъртви за теб, също толкова са мъртви и за мен. Не разбираш ли, Невзат? Обичам те заедно с тях!
Докато говореше тези неща, ставаше все по-красива, все по-извисена. Но не можех да кажа същото и за себе си.
– Знам – отвърнах й приглушено. – Проблемът не е в теб! Всъщност не си ти проблемът.
– Кой е тогава? – попита тя, взирайки се в лицето ми с насълзени очи. – Ти не си ги лъгал тях, Невзат. Ние се обикнахме. И няма нищо лошо в това. Ние не вършим грях. Не нараняваме никого. Сигурна съм, че и те биха искали да си щастлив. Защо се чувстваш виновен?
Отвърнах поглед, загледах се в ръцете си, които неподвижно стояха върху масата, като две странни животинчета.
– Не знам – проговорих отчаяно. – Може би защото не открих убийците. Може би защото те загинаха вместо мен. Може би защото не успях да ги спася... – Вдигнах глава и я погледнах, сякаш търсех помощта й. – Много е объркано, Евгения. Повярвай ми, и аз искам да се освободя, но не успявам. Права си, напрегнат съм от това, че ти дойде тук тази вечер. От друга страна – толкова го исках! Разбирам, че постъпвам несправедливо с теб!
– Не – каза рязко тя. – Спрямо мен не вършиш нищо нечестно. Съсипваш единствено себе си. А не е нужно. Ние можем да живеем всички заедно, с жена ти и дъщеря ти – не ги отделяй от мен. Аз те приемам заедно с тях. Мога да обичам и трима ви едновременно.
И моите очи се изпълниха със сълзи. Отвърнах поглед, за да не ги забележи.
– Благодаря ти, Евгения!
Само това можах да кажа.
Помълчах, сетне думите започнаха тежко да се отронват от устните ми:
– Ти си добър човек! Аз съм глупакът! Аз не знаех как да се справя, как да изляза от това положение. Какво да направя...
– И аз не знам какво да направиш – отвърна тя и ме докосна с дланите си. – Не зная какво би могло да се направи. Не познавам и някой, който би могъл да знае. Но бихме могли да започнем, като пием за Гюзиде и Айсун!
Погледнах я. Нейните очи все още бяха пълни със сълзи, но се опитваше да не заплаче. И вдигна отново чашата си, сякаш напук:
– За жена ти и дъщеря ти! За тези великолепни хора, които те направиха такъв, какъвто си!
И аз вдигнах чашата си:
– За Гюзиде и Айсун! – Но не можех да спра сълзите си. Чукнах се с Евгения. И повторих думите й: – За онези прекрасни хора, които ме направиха такъв, какъвто съм!
Докато отпивах ракията си, тя смени плочата и между вехтите стени на стаята отново зазвуча тъжният глас на Мюзейен Сенар:
„Огън съм, горя без пепел и без дим“46.
Приятелството не засенчва любовта и не убива страстта
