– Добре, синко, добре! Бъди смел! Сега ще ти мине!
Свърши първия преглед и каза:
– Задният му ляв крак е счупен. За десния не мога да кажа със сигурност, надявам се само да е наранен. Като влезем вътре, пак ще го видя и ще съм по-наясно какво му е. Невзат, би ли минал отсреща да хванеш одеялото от другия край, да го пренесем, но трябва да внимаваме да не го клатим много-много.
Евгения слезе от колата, за да мога аз по-спокойно да хвана одеялото с просналия се в него Бахтияр. Минах откъм задната седалка и хванах краищата му. За миг обаче изгубих равновесие и голямото тяло на животното се удари във вратата. Горкичкият издаде хрипкав звук, нещо средно между лай и скимтене.
– Бахтияр, потърпи малко! – опита се да го поуспокои Демир. – Свърши вече, сега отиваме у дома, а после ще си поспиш малко.
И наистина, всичко мина, както обещаваше Демир – без никакви проблеми! Пренесохме Бахтияр в лечебницата през двора с грамадния кестен и го сложихме на операционната маса в голямата стая в края на коридора. Щом светнахме лампите, Бахтияр се размърда неспокойно. Присви страхливо светлокафявите си очи и заскимтя още по-силно. Демир моментално взе една спринцовка от стъкления шкаф и умело я заби в левия му крак. Облече бяла престилка и сложи гумени ръкавици, за да прегледа Бахтияр отново. Прекара пръсти по корема и гърба му, провери цвета на кожата му под козината. Кучето се раздвижи и изръмжа заплашително с оголени зъби.
– Я го хванете, какво само гледате така? Животното ще си навреди само...
Двамата с Йекта се опитахме да го задържим неподвижно, като внимавахме да не му причиним болка, но кучето започна все повече да се дърпа.
– Няма ли да заспива вече това създание? – панически попита Йекта. – Виж го само как се мъчи!
– Няма нищо, само го дръжте здраво, до няколко минути ще се е унесло вече – заобяснява ни безстрастно Демир, докато продължаваше да го опипва по корема.
Така и стана. След две минути движенията на Бахтияр се забавиха, скимтенето му утихна, най-сетне упойката го хвана и той се унесе.
– Имал е късмет! – рече Демир, който беше свършил да преглежда корема на животното. – Не е бил ударен по корема. Все пак ще му сложа една инжекция за всеки случай, да не вземе да получи вътрешен кръвоизлив. Но както казах, счупен е левият му крак, на десния има само наранявания.
Всички се успокоихме, след като Бахтияр беше заспал.
– А сега да ви запозная – обърнах се аз към тях с чувството, че върша нещо, което отдавна е трябвало да направя. – Това е Евгения, както сигурно сте предположили вече.
По болнавото на вид лице на Йекта се разля широка усмивка.
– Много ми е приятно, Евгения! Много сме слушали за вас. Колкото пъти се срещаме, Невзат все за вас говори!
Демир не каза нищо, само леко поклати глава, поздравявайки Евгения с кимване.
– И на мен ми е приятно! – отвърна им Евгения с неустоимата си топла усмивка. – Само че жалко, Невзат никога не ми е споменавал за вас!
Това беше упрек към мен, но и приятелите ми можеха да се засегнат. Но не се обидиха. Демир отново взе да оглежда Бахтияр, а Йекта се опита да ме спасява от положението.
– То няма и бог знае какво да ви разправя за нас. Аз съм един безделник, прахосващ наследството си. А Демир е просто един ветеринар, посветил се на животните. Животът ни е съвсем обикновен и сив. Но вие май държите механа в „Куртулуш“? И кой знае с колко интересни хора се срещате!
– Моля ви, Йекта бей – любезно се възпротиви Евгения, – животът на всеки човек е интересен. Невзат не ви е споменавал сигурно защото е толкова зает, но колко хора в този град са запазили приятелството си толкова дълго?
Ласкавият син поглед на Йекта потъмня леко. И Демир вдигна глава от упоеното тяло на Бахтияр и я погледна особено. Макар да ми се стори развълнуван, отново не продума и думичка. А пред очите ми моментално изплува едно видение от младежките ни години – Демир, Йекта, Хандан и аз. Не знам къде бяхме и защо се бяхме събрали, но сега този спомен ме прониза дълбоко. В мен започна да се надига някакво смесено чувство на тъга и вяра, но гласът на Йекта ме върна от миналото в настоящето.
– Тук сте много права! Ако за нищо не ставам на тоя свят, стига ми само да имам тези двама приятели.
Тук вече не издържах.
– Не ги слушай какво приказват, Евгения! Йекта е поет, но същевременно е и архитект. Повечето от стиховете му са за Истанбул. Знае всичко за този град! Къде каква чешма има, кой султан е построил еди-кой си дворец, кой му е архитектът и така нататък, дата по дата, улица по улица може да ти изброи всичко в града ни. Написал е и куп книги. Аз не разбирам от това, но баща ми казваше, че бил много добър поет.
Йекта обичаше да го споменават като поет и рече:
– Както винаги, Невзат преувеличава, Евгения! Какъв поет съм аз? Драскам си по нещо.
Личеше си обаче, че се радва и че се е разтопил от удоволствие.
– И аз не разбирам много от поезия – вметна Евгения, но има един гръцки поет, Кавафис...
Йекта веднага реагира:
– Как да не го знам? Кавафис е велик поет!
