– Чудесно е направил! Защото старите имена на кварталите взеха да се забравят вече. А градовете са като хората – ако забравят миналото си, ако се откъснат от историята си, се прощават и с идентичността си. Нищо свое не им остава! Стават еднакви и посредствени, като хората! А Истанбул не е като всички останали градове, той е много по-особен.
– Пак захвана с мантрите си – промърмори Демир. – Вместо да приказваш, да беше ми подал тоя пакет с памука.
Нашият поет изобщо не се засегна, но не пропусна и той да ухапе приятеля си:
– И такива хора има, Евгения! Невежи, които дори не забелязват града, в който живеят... Във водата газят, жадни ходят, както се казва...
– Хайде бе, Йекта, давай го тоя памук, че трябва да направя тампон на крака, иначе животното ще изгуби много кръв – подкани го пак Демир.
– Ако го нямаше тоя град – не се озаптяваше Йекта, – нямаше да те има нито теб, нито Бахтияр върху масата ти.
Тоя път обаче Демир не се заяде, само пое памука, подаден от приятеля му.
– Благодаря ти, скъпи ми Йекта!
Поетът също не се беше докачил и отново заговори на Евгения:
– Той си е такъв от малък, Евгения, не му обръщайте внимание. Но се радвам, че се запознахме.
– Благодаря!
Съвсем неочаквано за мен се обади и Демир, без да оставя и за миг работата си:
– Много се радваме за Невзат! – обърна се той любезно към нея. – Голям късмет има, че ви намери!
Тези думи развълнуваха Евгения, бузите й пламнаха, зелените й очи се разшириха.
– Много сте мили според мен, най-големият късмет на Невзат е, че има такива приятели като вас.
Вълнението, изпълнило тази миришеща на лекарства стая, ми идваше малко в повече. Тъкмо щях да питам за Бахтияр, колкото да сменя темата, и мобилният ми телефон се раззвъня. Погледнах – беше Али. Съвсем ги бях забравил! Нали щяха да ходят в „Сепетчилер“! Да разпитат Лейля. Може да са получили някаква информация, която щеше да ни е полезна. Веднага отговорих на обаждането.
– Ало, кажи, Али, слушам те!
– Още една жертва имаме, инспекторе!
– Каквооо?
– Открихме още един труп, но този път не на Сарайбурну, а на площад „Чемберлиташ“.
За две подобни престъпления ли ставаше въпрос?
– Има ли монета? – попитах го аз, без да обръщам внимание на любопитните погледи, които ми хвърляха Евгения и приятелите ми.
– Да, в дланта на жертвата.
Когато видях монетата, намерена в убития вчера, не съм си и помислял, че тази история ще продължи, че ще има още убийства, но явно съм се лъгал.
– Разбирам, Али! – казах на помощника си, който безмълвно ме чакаше на отсрещния край на линията. – Къде сте?
– Със Зейнеб сме в квартала при местопрестъплението. И Шефик е тук, даже екипът вече започна работа.
– Добре, веднага идвам!
От всички в стаята най-напрегната беше Евгения.
– Убили ли са някого? – попита тя. – Пак ли има някакво престъпление?
Потръпна, сякаш беше видяла трупа със собствените си очи.
– Не е ясно... Но трябва да тръгвам веднага – опитах се да избегна отговора аз. Погледнах я извинително: – Да ти поръчам едно такси?
– Има си хас! Аз ще закарам Евгения у тях! – с присъщата си вечна любезност предложи Йекта.
– Благодаря – отвърна му тя. – Но аз съм свикнала да си ходя сама. Пък и вие трябва да помогнете на Демир... Дори ако трябва, и аз ще остана да помагам. Може да съм ви полезна с нещо...
– Не, няма нужда да се безпокоите! – любезно, но категорично каза Демир. – Достатъчно е Йекта да е тук. Имаме още много работа. Вие вървете, не си губете съня за няма нищо!
Евгения хвърли угрижен поглед към Бахтияр, който лежеше на операционната маса, без да разбере дори какво му се случва.
– Не се безпокойте! Повярвайте ми, Бахтияр ще се оправи! – настоя Демир.
Константинопол – градът на Константин
