– Майка му и баща му са били истанбулчани кореняци. Дядо ми познаваше роднините му и ми даваше да чета книгите му. Много обичам стиховете на Кавафис!
– Така е, има превъзходни стихове!
Пое дълбоко въздух и започна да рецитира с чувство, намерил подходящия момент:
Ти каза: „Другаде ще ида, при друго някое море. Един друг град ще се намери, от този по-добър. Тук всяко мое начинание е предварително осъдено, сърцето ми като мъртвец отдавна е погребано. Умът ми докога в това разтление ще гине? Където поглед да обърна, където да погледна, руини черни на живота си съзирам тук наоколо, където толкова години изгубих и прахосах“.
Нови места не ще намериш, ни морета други. Градът след теб ще върви. По улиците същи ще се въртиш. Във същите квартали ще старееш и в тези къщи същите ще побеляваш бавно. Все в този град ще стигаш ти. За друг не се надявай. Тъй както тук животът ти е вече разрушен – тук, в тази мъничка черупка, за всякъде ще бъде разрушен.48
За кратък миг погледите ни с Евгения се срещнаха. Дали искаше да ми каже: „Това стихотворение сякаш е написано за твоя живот“, или пък аз го възприех така – не съм сигурен, но щом Йекта свърши, тя се обърна към него и каза:
– Да, спомням си го това стихотворение. А вашите стихове за какво са?
Йекта стеснително се усмихна.
– Е, моите не са толкова добри...
– Струва ми се, че сте несправедлив към себе си. Какво ще кажеш, Невзат? – впери тя зелените си очи със синкави оттенъци в мен.
– Така си е, Евгения, предположението ти е правилно... И стиховете на Йекта са много добри, само той не ги оценява...
– Ще ни изрецитирате ли някое?
– С удоволствие, но май ще е по-добре да ви пратя по Невзат някоя моя стихосбирка.
– Май в библиотеката имам една – наруши мълчанието си Демир, почти почистил вече раната на Бахтияр. – „Балатски бележки“ или нещо такова.
– „Балатски дневници“ – поправи го Йекта. – Така и не запомни заглавието на книгата ми.
– Коя по-напред да запомня, братко! Те са толкова много твоите книги, че... Но тази е най-добрата, „Балатски дневници“, да – обърна се към Евгения той. – Разказва се за детството ни в „Балат“. За Златния рог по онова време. Може да я вземете от библиотеката ми в хола.
– Благодаря! Но тя е ваша?
– Е, живият оригинал е винаги до мен, и да го караш да замълчи – той пак ще ти ги издекламира! – отвърна й с пакостливо изражение Демир.
Йекта засрамено погледна със сините си очи.
Този път аз поскастрих нашия ветеринар:
– Я не се жалвай толкова! Йекта нямаше да ти чете стихове, ако ти не искаше да го слушаш!
Широка усмивка се разля по лицето на Демир, сякаш изсечено от парче голяма скала.
– Шегувам се бе! Евгения, така си е – Йекта не чете стиховете си наляво и надясно, трябват му подходяща атмосфера и специално настроение. – Позамисли се и запита: – Вярно, защо не ни дойдете утре на гости? Днешният улов беше доста добър – поне две-три кила лаврак сме хванали. Утре вечер ще го приготвяме. Може и Йекта да ни прочете няколко реда! – погледна закачливо към приятеля ни той.
– В петък вечер пък вие заповядайте при мен – отговори им моята храбра Евгения. – Може да не е толкова добър като вас, но и нашият готвач умее добре да приготвя рибата. Тъкмо ще чуем и повече от стиховете на Йекта бей!
– Речено-сторено тогава! – намери най-доброто решение Йекта. – Утре вие сте ни на гости, а в петък ние ще дойдем при вас!
Евгения замълча нерешително, зелените й очи гледаха въпросително в празното. Значи, аз трябваше да реша.
– Е, тогава да не обиждаме Евгения, приятели! – обърнах се престорено строго към Йекта. – Речено-сторено – утре вечер сме при вас, но ти непременно ще ни прочетеш някое твое стихотворение!
– Дадено! Ще ви прочета, но ако не ви харесат, аз няма да съм виновен – засрамено, но щастливо ни погледна със сините си очи Йекта.
Видът му разчувства Евгения.
– Как няма да ги харесаме? Сигурна съм, че стиховете ви са много добри.
– Без да сте ги чули, не бъдете толкова сигурна – промърмори Демир, без да вдига поглед от упоеното животно.
Нашият благовъзпитан Йекта направо щеше да изпуши:
– Ти пък какво ли разбираш от поезия, животински докторе?
– Я не се засягай толкова! Занасяме се, не виждаш ли? – вдигна очи към Евгения Демир. – Истината е, че са му много хубави стиховете на Йекта.
– Нямам търпение да ги чуя! – учтиво рече Евгения.
Не го казваше само от любезност, не. Наистина й се искаше да чуе стиховете му.
– Тогава ви чакаме утре вечер към осем и половина!
– С удоволствие ще дойдем, но да не забравите – в петък се срещаме в „Татавла“!
– В „Татавла“ ли? – беше приятно изненадан Йекта. – Значи, името на таверната е „Татавла“, старото име на „Куртулуш“. Много добре сте го подбрали, Евгения!
– Не съм аз, а баща ми.
