– Ами какво да ви кажа? Да ви помага Бог да стане, както го искате!
– Благодаря, шефе! – отвърна Али.
Пак не ме беше разбрал!
Нищо няма да излезе от тия моите! Накрая ще се появи някоя по-окомуш жена или някой по-напорист и ще ги омае, и тази тяхна прекрасна любов така и ще си отиде, преди да е изживяна...
– Хайде да се прибираме вече! – подканих ги аз, опитвайки се да потисна надигащия се в мен яд заради това. – Иначе акълът ни, който сега едва работи, утре ще спре изобщо...
Щом излязохме от ресторанта, се отправих към моята вярна ветеранка, а те – към колата на Али. Изглеждаше, че са се сдобрили. Поне не тръгнаха да се ядат един други в кратката отсечка, която изминахме до автомобилите, нито си отправяха заядливи забележки пътьом. Може би и защото аз бях с тях. Качих се в колата си и заразмишлявах отново дали трябваше да се намесвам, или не. Сигурно не трябваше, но любопитството продължаваше да ме гложди и известно време ги наблюдавах в огледалото за обратно виждане. Али свърна към „Аксарай“. Явно първо щеше да остави Зейнеб у дома. „Ама че глупаво хлапе! Каква работа има тя у дома! – помислих си с яд. – Ами вземи обърни към Сарайбурну, пък наблюдавайте изгрева заедно с момичето, в което си влюбен! Там, където е първият изграден храм в този град!“ Но той не го направи, не можеше и да му мине през ума нещо подобно. Да чака още! Някой ден, когато младостта си отиде и угасне не само живецът в тялото му, но и желанията на сърцето му, ще съжалява горчиво, но сега станалото – станало... Нищо повече не можеше да направи.
Самият град иска да те убия
Видях го на юг от „Чемберлиташ“, на трамвайната спирка. Точно както го беше описал Шеффан – среден на ръст, як, с широкопола, тъмна на цвят филцова шапка, скриваща лицето му. Така бързо, като някаква сянка премина с двуколката си пред очите ми и толкова мигновено изчезна, че дори не успях да извикам „Спри!“. Веднага го последвах. Но беше по-бърз от мен. Когато излязох на булевард „Диван Йолу“, той вече беше стигнал до тюрбето53 на султан Махмуд ІІ. При това, без да остави количката си. Трябва да беше млад, доста млад, здрав и пъргав. Събрал сетни сили, се опитвах да не го изгубя и да го проследя. Но не можех да го настигна. Най-сетне го зърнах да свива отляво на булеварда към Съдебната палата. Дъхът ми излезе! Не можех да дишам. Само се подпрях на дебелия дънер на един чинар покрай пътя, за да си поема дъх. Помислих си, че съм го изгубил. Щом си оправих дишането, отново се забързах в посоката, в която се беше отправил. Стигнах до палатата и какво да видя – беше се подпрял на някаква огромна желязна врата и ме гледаше! Сякаш не искаше да го изгубя! Щом се увери, че съм го видял, напъна с рамо желязната порта.
– Стой! Полиция! – развиках се аз, ускорявайки крачка.
Но кой да те чуе! Продължи да бута с цялата си сила тежката врата. Толкова беше масивна, че мислех за невъзможно не само да се отвори, но дори и да се помръдне дори! Но тайнственият заподозрян пред очите ми успя да отвори и двете й крила и преди да хлътне бързо вътре, се обърна и ме изгледа, сякаш се подиграваше с мен! Миг след като прекрачи прага, вратата леко започна да се затваря. Не, не можех да пропусна тази възможност! Поех въздух и се втурнах с бързи крачки натам. Сърцето ми биеше лудо, слепоочията ми туптяха, но не обръщах внимание, само продължих да тичам с всички сили! И успях! Преди да се захлопне под носа ми, успях да промуша умореното си тяло вътре! Що за работа?... Още преди да поема дъх, още преди да се затвори вратата зад гърба ми, всичко наоколо се освети, превръщайки тъмната пролетна нощ в искрящо лятно утро! Звуците на някаква полудяла тълпа отекнаха в ушите ми едновременно със заслепилото очите ми слънце.
– Убий го! Убий го! Убий го!
