Думите му бяха реакция на казаното от Зейнеб, но може пък да беше и прав, кой знае? Последните две убийства изобщо не приличаха на единични случаи, а по-скоро напомняха на групово действие, на изпълнение на някаква обща воля, общ план. Затова може би щеше да е полезно да сложим името на Намък Караман в списъка на заподозрените. Макар да си мислех това, не ми се искаше да го споделям открито с останалите.
– А Лейля Баркън? – минах аз на втората заподозряна. – Дали ни каза истината? Дали наистина са се карали с Недждет в „Сепетчилер“?
– Така е било – поклати утвърдително глава Али. – Тримата келнери потвърдиха казаното от нея. Изляла виното върху главата на Недждет и излязла от ресторанта.
Докато Али разказваше всичко това, лицето на Зейнеб все повече се смръщваше. Между тия двамата явно пак се беше случило нещо неприятно. Поисках да разбера какво и попитах направо:
– Заедно ли ходихте в „Сепетчилер“?
И двамата мълчаха като риби. Като виновни деца, направили някоя пакост.
– Заедно ходихме – промърмори най-сетне Али. – Докато аз разпитвах сервитьорите, Зейнеб се срещна с управителя на ресторанта.
Не това исках да разбера. Значи, трябваше да съм още по-директен!
– Как беше гледката? – попитах, докато разбърквах захарта във втората си чаша чай. – Великолепна е, нали!
– Възхитителна, шефе! – съгласи се Зейнеб. Беше си развързала езика, но имаше някакво упорство в гласа й, гледаше гневно към колегата си. – Всъщност заради споровете с инспектор Али нито видяхме гледката, нито се насладихме на храната!
Точно както бях предположил! Пак са се карали тия дечурлига!
– Какво толкова стана, че да се карате?
– Заради виното, шефе! – рече Али и бутна ядно чинията си, изведнъж сякаш изгубил всякакъв апетит.
Какви ми ги разправяше това недодялано момче?
– За виното ли?!
– Ами да, за виното, което Лейля Баркън изляла върху бившия си – обясни причината за дълбокото им неразбирателство Зейнеб.
– И какво за него?
– Ами Али много се ядоса на Лейля, що за работа е това, вика, не подхожда на една дама да се държи така...
– А да не би да подхожда! – заяде се помощникът ми. – Какво ще кажеш, началство? Отгоре на всичко – директорка на музей! Която трябва да е по-така от всички нас! Пред всички да заливаш човека с вино? Хубава работа!
Напуши ме смях и не можах да се сдържа да не се разсмея, отначало съвсем тихо, а после с цяло гърло. Всички ме загледаха странно – и тримата шофьори, и служителите с натрупаната нощна умора в очите, и туристите с плитчиците, чиято дрямка бях прекъснал с гръмкия си смях.
– Абе, дечковци, абе какви ги вършите? – опитвах се да се овладея аз.
– Какви ги вършим, началство? – запита Али, гледайки ме глуповато право в очите.
Погледнах първо единия, после и другия.
– Ще ме прощавате, ама и двамата... – Щях да кажа „и двамата сте глупаци“, но не ми даде сърце. – ...и двамата сте чудни хора – успях да се спра навреме, за да не ги обидя или засегна съвсем. – Вместо, като ви е паднало, да си направите една приказна вечеря, се нападате взаимно заради това, че някаква си жена изляла някакво си вино върху някого си... Що за хора сте бе! Може ли такова нещо?
Али сведе засрамено глава, но Зейнеб беше по-куражлия и се опита да ми възрази:
– Ама, шефе...
– Няма „ама“! Няма „защо“! Какво ви интересува вас, че Лейля била изляла виното си върху Недждет бе? Ако имаше някаква връзка с разследването – разбирам. Но това си е просто караница на една двойка. В цялото управление само на вас, на вашия ум разчитам, но вижте какви ги вършите само! Какво ви засягат разправиите между двама души? Вместо да се карате за това, да бяхте си поговорили за вас си... за вашите си неща!
Спрях се, осъзнавайки какво им бях казал току-що: „Да, аз знам, че помежду ви има нещо“. Но имах ли право да го казвам? Не съм им баща, а само началник в края на краищата. След време ще се разделим, ще работят и с други хора. Дали не им се бърках прекалено много в личните дела? Ако бяха влюбени, то това си беше тяхната любов. Ако имаха връзка – това си беше тяхната връзка. А може да беше и точно обратното на това, което предполагах – може изобщо да не се харесваха... и затова непрекъснато да се караха. Да, не постъпвах правилно.
– Както и да е, не ми влиза в работата – опитах се да направя крачка назад. – Казвам ви – карате се за едното нищо!
Али вдигна глава.
– Всъщност прав сте, шефе! За нищо и никакво се разправяхме...
Значи, правилно ги бях поскастрил! Внимателно го погледнах – всъщност подобни смислени приказки бяха по-присъщи на Зейнеб, докато нашият развейпрах за пръв път се държеше разумно. Направо ми идеше да му кажа едно „Браво!“, но той продължи:
– Там бяхме, за да разследваме, и не бива да смесваме личните си възгледи за нещата с работата си...
Да оставим настрана Али, но и Зейнеб взе да се съгласява:
– Прав е шефът! Не трябва да се караме заради личните си възгледи... Отгоре на това – да ви занимаваме и вас с това...
Пак се засмях. Тези двама влюбени глупаци нищо не бяха разбрали от онова, което преди малко им бях казал! Ласкаво ги погледнах и само промърморих под носа си:
