– Добре е направил! – изрекох на глас, но в мислите ми се въртяха други въпроси.
Защо нямаше една негова статуя в Истанбул? Защо никой не беше помислил за това? Дори да е бил от друга религия, от друга народност, Константин е сред онези велики хора, които са превърнали този град в един от най-важните световни центрове. Като султан Мехмед Фатих, като Сюлейман Великолепни. Без да знае за какво си мисля в момента, Зейнеб продължи да разказва.
– Всъщност той не живял много дълго, след като основал столицата тук. Още седем години продължило господството му, а след това си отишъл от този свят.
Стигаше ни обаче толкова история!
– Успяхте ли да съберете някакви данни за втората жертва? – прекъснах я аз с желанието всички от екипа ни да се концентрираме върху работата си. – Как му беше името?
– Мукаддер Кънаджъ, шефе!
– Да, Мукаддер Кънаджъ. Успяхме ли да разберем нещо за него?
– Бил кадастрален инженер – обясни Зейнеб, продължавайки да стърчи права. – Работел в някаква институция, свързана с общината. Бил собственик и на една четириетажна кооперация в „Чаршамба“55.
Поклатих многозначително глава.
– Кооперация, значи! Не е ли малко множко за един общински служител?
– Така е – съгласи се Али. – Както се разбра, и той бил от едно котило с Недждет Денизел, и изобщо не е вода ненапита!
– Но както установихме – не е криминално проявен – натърти Зейнеб, сякаш искаше да подчертае нещо важно. – Изглежда приличен човек, женен, с две деца, едното е в университет, другото – в гимназия.
– Семейството му знае ли за случилото се?
– Научили са – тъжно поклати глава Зейнеб. – Убийствата са първи в сутрешните новинарски емисии. А един вестник е излязъл със заглавие за археолога, че е „курбан за Ататюрк“.
– Негодници! – изруга Али, винаги готов да избухне. – Подлеци! Готови са да използват всичко, всяко нещастие!
– Защо се ядосваш, Али? Не говореше ли и ти още вчера сутринта за такава вероятност?
– Аз размишлявам, за да разкрия престъпление, шефе, а те фабрикуват само спекулации...
– А и само плашат хората – подкрепи го Зейнеб. – По един от новинарските канали някакъв коментатор крещял, че убийството нямало да е последно, а напротив, щяло да бъде последвано от още цяла серия такива.
Беше дошъл моментът да им кажа истината.
– Истината е казал, убиецът или убийците ще го направят отново...
И двамата впериха очи в мен, но въпроса изстреля вечно съмняващата се във всичко криминоложка:
– Защо мислите така, господин инспектор?
– Не мисля, мила ми Зейнеб, а съм сигурен. Убийствата ще продължат. Погледнете монетите. До първата жертва намерихме такава, датираща от времето на Визас и Византион. Във втората жертва монетата е от периода на Константин и Константинопол. Но още не сме стигнали до Истанбул...
– Каквоооо! – ококори се Али. – Да не би да убиват по някой за всеки император, живял в този град?
– Е, не, чак дотам няма да стигнат, така си мисля аз, а по-скоро ще убиват за всеки крал, император или падишах, който е извършил нещо важно за града. Визас го е основал. А Константин го е превърнал в столица. Колко години има между двамата, Зейнеб?
Гладкото й чело се сбърчи, красиво извитите й вежди се събраха, докато пресмяташе.
– Амиии, шефе, приема се, че Визас е основал Византион около 660 г. пр.н.е., а Константин е обявил града за столица през 330 г. от новата ера, или това са 990 години, които ги делят...
– Кажи ги хиляда години...
– В такъв случай нашата е лесна – вмъкна Али с неприкрита радост в гласа си. – Вижте, шефе, Византион, Константинополис и Истанбул, или султан Мехмед Фатих.
– Как свърза Истанбул с Фатих? – съвсем на място го попита Зейнеб. – При завладяването на Константинопол Фатих не му сменя името...
Али я погледна накриво:
– Как така не го е сменил?
– Ами ето така. Вчера сутринта четох, че при Османците името на града е останало същото – Константинопол.
