– Няма нищо – отвърнах й аз. – Имам време, заповядайте, седнете! – посочих й креслото пред бюрото ми.

– Благодаря!

– Какво ще пиете? Какво да ви предложа?

Погледът й се плъзна по шишето с вода върху бюрото ми.

– Само чаша вода. Не искам да ви отнемам много време. А и аз съм оставила куп недовършени неща, за да успея да дойда. След две седмици министър-председателят на Швеция ще посети нашия музей и все още върви подготовката ни за това.

Докато й наливах вода в чашата, която извадих от шкафа, я попитах каква е причината да дойде сама до управлението.

– Трябва да е за нещо важно така да зарежете делата си и да дойдете дотук.

– Важно е – отвърна, посягайки към чашата Лейля. Отпи една глътка и продължи: – Всъщност исках да говоря с вас за две неща...

– Да, слушам ви! – казах аз, за да я окуража.

Остави чашата си върху бюрото ми.

– Първото е за Намък – погледът на пъстрите й очи се закова върху лицето ми. Очите й май по-скоро бяха зелени. Не толкова яркозелени като очите на Евгения, по-меки, по-прозрачни и по-светли. – Сигурно сте чели досието му... – В гласа й имаше повече тревожност, отколкото напрежение. – Като бе задържан от полицията, е имал досие... Лежал е в затвора през периода на военния преврат от 12 септември.

– Знам. Ранил е двама полицаи, единият е бил спасен.

– И полицаите са го ранили... – Изведнъж разбра, че е направила грешка. Сниши глас и се опита да се посъвземе. – И Намък едва са го върнали към живота. Един от куршумите е все още в гръбначния му стълб. Макар да има много кадърни приятели хирурзи, те не се осмеляват да го извадят – все още има опасност да се парализира.

Първо в съзнанието ми оживя лицето на Намък – ироничният му, но самоуверен поглед. А след това от мъглата на отминалите събития изплува и онзи случай, който винаги щях да помня – смъртта на един младеж. Беше се случило пред една фабрика в Байрампаша. Никога не ще я забравя! Младежът се беше скрил зад железния фабричен портал. Нашите го спипали, докато разлепял афиши. Уж бил пазач на група, излязла на протест. Не беше работа на отдел „Убийства“, но в страната имаше военно положение. И военната власт беше мобилизирала всички полицаи, даже от пътния контрол, и ни принуждаваше да действаме като политическа полиция. Командващите военното положение бяха превърнали целия Истанбул в ловно поле. А нас – в ловджийски хрътки... Случеше ли се някъде нещо – всички, които бяхме наблизо, трябваше да се отправим натам. Цялата ни работа бяха превърнали в лов на набедени за терористи младежи. Макар силно да се съмнявах, че наистина бяха такива. Генералите обявяваха всеки, който беше срещу тях, за терорист или предател на родината, а нашата организация беше натоварена да залавя тези хора, да взема показанията им с изтезания и да ги хвърля по затворите. На някои почтени директори на полицията това никак не се харесваше, но повечето с голям ентусиазъм си сътрудничеха с военните. Както и да е. Младежът беше зад желязната врата на фабриката. Наредихме му с мегафона да излезе оттам. Отпърво не можеше да се реши. После го понатиснахме малко и се съгласи. Открехна вратата и излезе навън. Държеше пистолет в ръката си, но беше насочил дулото към земята. Още преди да го предупредим да хвърли оръжието, полицаят до мен откри огън, без да попита каквото и да било. Младежът се паникьоса и отговори на стрелбата и още с първия изстрел уби колегата. Нашите едновременно откриха стрелба... Момчето се разтресе като лист на вятъра. Мисля, че умря още докато стоеше прав на краката си. Тялото му се свлече като празен чувал на земята. Отидох до него. В големите му теменужени очи под високото чело се четеше не тъга за прекъснатия без време живот, а недоумението на един юноша, който сякаш ни питаше: „Защо ми причинихте това?“. Взех личната му карта. Ъшък Саръджан, пишеше върху нея. Погледнах рождената му дата – беше само на шестнайсет години.

– Знаете, колко страшен беше този период – рече Лейля и този стар кошмар потъна в думите й. – Не беше ясно кой кого е убил. Тъмен период. А Намък е бил много млад, много неопитен тогава... Участвал е във въоръжени акции, големи глупости е правил. Ама след това се е разкаял...

Помислих си, че и онова хлапе сигурно щеше да съжалява, ако не беше загинало, и сърцето ме присви, но не позволих това болезнено чувство да ме завладее отново. Даже обратното – принудих човека в мен да замълчи, а полицая – да заговори.

– След като е бил арестуван ли?

Перейти на страницу:

Похожие книги