– Константинийе56 – поправих я аз. – Но Зейнеб е права – Константинийе на арабски означава „страната на Константин“ или „градът на Константин“. Тоест едно и също е с Константинопол.
Нашият хайта се попритесни:
– Добре де, ами откога са го нарекли Истанбул?
– По-късно, доста по-късно, скъпи ми Али! Чак при основаването на Републиката!57 – намесих се аз, защото онова, което исках да откроя, беше много по-важно. – Но по принцип предположението ти може и да е вярно. За Мехмед Фатих, имам предвид. Ако убиецът с жертвите си прави препратки към основателите на града, към онези, които са го направили столица, или владетелите, които са го благоустроили, то следващата монета може да е на Фатих. Защото в хилядолетната история на града той е един от ония, които са го ценели най-много и най-много са допринесли за развитието му. Ако е така – обърнах се към Зейнеб, – може да предположим, че джамията „Фатих“ ще бъде следващото място, на което ще е оставена третата жертва.
Отначало не разбра за какво говорех.
– Помислете за посоката, в която сочеха ръцете на втората жертва.
Зейнеб скептично прие думите ми.
– Добре, шефе, ама ръцете на жертвата сочеха към „Чемберлиташ“. Не съм много сигурна, че ако следваме колоната, ще стигнем до джамията „Фатих“.
То и аз всъщност не бях сигурен, само продължавах да разсъждавам на глас. Но нашият Али по силата на простичката си и праволинейна логика беше дори по-убеден от мен в това:
– Шефът е прав – възрази той на Зейнеб. – Да не губим време и да се установим на позиция около джамията „Фатих“.
Гласът му прозвуча толкова тревожно, сякаш убийците ей сега щяха да оставят трупа там.
– Ще вземем мерки, Али – рече Зейнеб съвсем кротко, опитвайки се да обясни защо се притеснява. – Веднага да го направим, но защо не се срещнем и със семейството на втората жертва? Може да ни кажат нещо, което ще ни е от полза.
– Зейнеб е права, Али. Тъкмо ще научим дали двете жертви са се познавали.
Думите ми бяха прекъснати от рязкото иззвъняване на телефона върху масата. Заместникът ми го вдигна.
– Ало? Какво? Да, инспекторът е тук... Една жена ли? Ъъъ... Добре, само за момент! – Закри микрофона на слушалката с ръка и се обърна към мен: – Лейля Баркън е дошла, шефе, искала да говори с вас.
Това беше интересно! Горделивата директорка на музея „Топкапъ“ е благоволила да ни дойде на крака! Трябва да се е случило нещо наистина сериозно, че да го направи.
– Добре, да я доведат в кабинета ми.
Докато Али предаваше на служителя нареждането ми, аз се обърнах към Зейнеб:
– Ти имаш ли някаква работа?
– Чакам резултатите от аутопсията, шефе.
– Добре! Проучи още малко двете жертви. Колкото пò успееш да задълбаеш, толкова по-добре.
Погледнах и към Али, който оставяше телефонната слушалка.
– А ти вземи адреса на Мукаддер Кънаджъ. След като свърша разговора си с Лейля Баркън, да отидем и до къщата му. Да видим какво ще излезе от това!
Убийството не е работа за всеки
Докато отварях малкото прозорче, за да разпръсна тежкия въздух в кабинета си, където отдавна не се бях отбивал, си мислех, обладан от любопитство, какво ли щеше да ми каже Лейля Баркън. Но директорката на музея „Топкапъ“ не ме остави дълго да гадая – докато да седна зад бюрото си, и тя се появи на вратата.
– Здравейте, Невзат бей, надявам се да не отнемам от времето ви.
Беше в тъмнолилав костюм с бяла блуза. Беше събрала отзад косите си, които вчера бяха доста разпилени. Така цялата привлекателност на лицето й се беше открила! Станах и й подадох ръка.
– Влезте, заповядайте, Лейля ханъм!
Приятелски стисна подадената й ръка.
– Щях да ви се обадя, но не си записах телефона ви.
Говореше някак стеснително. Може би защото си спомни как вчера, като отидохме в дома й, ни се беше скарала, че не сме й се обадили предварително. Както и да е, това бяха подробности. Важното беше, че при цялата си заетост беше дошла да се види с мен.
