– Не, не – поклати тя отрицателно глава. – Още докато е бил в организацията, е бил на път да се откаже, но са го търсили и е нямало къде да отиде. Бил е в безизходица и се е укрил в една от квартирите на организацията. Точно тогава и полицията е нахълтала в къщата. Ще видите, че е така, даже да прочетете показанията на ранения от него полицай. Намък го е ранил в крака, ако е искал – можело е да го убие и след това да избяга. Но човекът му се примолил: „Имам две деца, не ме убивай!“. И Намък не го убил. Искал е само да избяга от там. Но същият този, когото Намък не застрелял, открил огън в гърба му и го ранил на две места...
Разказът й можеше да е съвсем достоверен. По онова време бях слушал толкова много подобни случаи, но сега ставаше въпрос за един заподозрян в убийство. Щеше да е грешка да проявявам разбиране. Добих хладно като лед изражение.
– Че какво да направи? Да остави да избяга човекът, убил другаря му и ранил самия него?
Май казвах това на самия себе си.
Лейля обаче не забеляза това и продължи:
– Прав сте, грешката е на Намък.
Вътрешният ми глас казваше друго, но полицаят Невзат отново надделя.
– Който живее с оръжие, умира от оръжие – изръси се някаква купешка приказка от устата ми.
– Да, разбира се, и аз харесвам тази сентенция... но онова, което исках да кажа, е, че Намък всъщност не е лош човек, Намък...
– Не може да убие никого – довърших изречението аз. – Затова не би могъл да убие и Недждет. Това ли искахте да кажете?
– Да – отвърна с облекчение тя. – Намък е миролюбив човек. Отвращава се от насилието. Ако го познавахте, и вие щяхте да го разберете.
– Не мисля, че Намък изгаря от желание да ме познава. Вчера не се държа никак приятелски с нас.
– Заради предразсъдъци – безпомощно отвърна тя. – Всичко това са взаимни предразсъдъци. Не се сърдете, но и вие ги имате.
– Аз ли?
– Не визирам лично вас, естествено, а имам предвид полицията като цяло. Винаги ни пречи, когато искаме да организираме някоя демонстрация.
Говореше за Дружеството за защита на Истанбул, но все пак я попитах:
– Кого имате предвид под „ние“?
– Ами говоря за дружеството ни. Нашата цел е да се противопоставим на разграбването на историческото и културното наследство на Истанбул, на замърсяването на почвата, водата, въздуха му. Но при всяка наша акция полицията е срещу нас...
Бях се притеснил. Подпрях лакти на бюрото и се наведох към Лейля. Тя се отдръпна, мислейки, че ще й възразя остро.
– Много жалко, но сте права, Лейля! Тази страна е пълна с предубедени хора. За съжаление, и нашите служители не са изключение от това – и те имат предразсъдъци. Ще говоря съвсем открито с вас. Нито политическото минало на вашия приятел, нито че навремето е ранил двама полицаи, не ни налага да го обвиним сега. Ние сме отдел „Убийства“, не сме политическа полиция. Но да убиеш някого, не е нещо, на което всеки е способен. Не всеки може да убива. Даже повечето хора не биха могли да убият себеподобния си. Макар че Намък е опитал. Да не говорим, че става въпрос не за обикновени граждани, а за двама полицаи, по които той не се е поколебал да стреля. Тоест, ако излязат други доказателства, казвам ви го с притеснение, Намък ще бъде сред заподозрените.
Красивите й очи потъмняха от мъка. Излъгах, за да успокоя нея и любимия й хирург, на когото щеше дума по дума да разкаже нашия разговор:
– Но не се притеснявайте, засега няма нищо такова. И се надявам час по-скоро да намерим убиеца, та и Намък бей да се отърве от подобни тревоги.
– Благодаря за откровеността ви – отвърна ми тя с израз на признателност. – Вие наистина сте различен!
Не можех да приема тази похвала и веднага я попитах:
– А второто нещо, за което искахте да говорим? Какво е то?
– Да – все още с развълнуван глас отговори Лейля. – Не знам доколко е важно, но има един човек, с когото Недждет се срещаше. Богаташ. – Видя, че я слушам с интерес, и продължи: – Адем... Адем Йездан.
За пръв път чувах това име.
– Кой е тоя човек? Какви връзки е имал с Недждет?
– Нарича себе си „туроператор“, но според мен е тъмна личност. Недждет го подкрепяше в тъмните му дела, така мисля аз.
Вчера не ни беше казала нищо подобно, но сетне като усети, че любимият й може да е в опасност, езикът й май се беше развързал. Сигурно имаше и нещо друго...
– Как точно го подкрепяше?
– Адем Йездан искаше да прави бизнес на Историческия полуостров, и по-специално, около „Султанахмед“. Имаше много проекти – като се почне от бутикови хотели и се стигне до големи бизнес центрове. Но да строиш в тази част на града, никак не е лесно. Затова Адем имаше нужда от някого, който много добре познава законодателството, отнасящо се до строителството в историческата част. Някой вътрешен човек. И Недждет стана кандидат за тази мръсна работа.
– Недждет за пари ли вършеше това?
