– Забрави, Невзат! Не е толкова важно! Всъщност не си закъснял чак толкова много!
– Така си е! – съгласи се с нея и Йекта. – Всъщност и ние току-що седнахме.
Наведох се и леко целунах Евгения по бузата, съзнавайки, че каквото и да кажа – няма да има никаква полза. Лавандуловият аромат, излъчван от тялото й, направо ме замая и думите неволно се изплъзнаха от устата ми:
– Пак ухаеш божествено!
И тозчас съжалих, че се изпуснах, забелязвайки застиналите усмивки по тъжните лица на приятелите ми. Образът на Хандан отново изплува отнякъде заедно с болката. Но се съвзех бързо. Прегърнах първо Йекта, после и Демир.
– Е, да ви видя как сте тази вечер?
– Добре сме – отвърна Йекта. – Много по-добре сме, след като и вие двамата с Евгения сте тук.
Не, не въртеше номера като мен. Беше съвсем искрен. Наистина се зарадваха, като дойдох! Евгения се възползва от ситуацията и с присъщото си гостоприемство отново отправи поканата си за другиден:
– В събота вечерта ще ви очаквам и аз. Не приемам никакви извинения – идвате всички!
Никой не възрази. А аз, взирайки се в чиниите им с богатата на рукола салата, парчетата бяло сирене и пъпеш, в преполовените им ракиени чашки, уж обидено казах:
– Да ви е сладко! Започнали сте с пиенето, без да ме изчакате...
Демир се протегна към ракиената чашка на празното място, което ме очакваше:
– Всичко ти е готово, Невзат! Ти си най-големият пияч сред нас и решихме, че започвайки по-рано, тъкмо ще сме те настигнали...
– Щом казваш! – съгласих се аз с Демир, но все още не сядах. – Само да си измия ръцете – и идвам! Ааа, да не забравя да те попитам – как е Бахтияр?
– Добре е, много е добре! – отвърна преди всички моята пъргава любима. – Когато снощи Демир каза, че е добре, много не му повярвах, но сега го видях със собствените си очи!
Зарадвах се, че Бахтияр се оправя, но още повече че Евгения вече е изоставила всякаква официалност и се обръщаше по име към Демир и на „ти“ – към моите приятели.
– Вътре ли е? И аз да го видя тоя пакостник! – пошегувах се аз, отправяйки се към къщата.
– Вечер не е в стаята, пускам го в хола. А, и ако не те затруднява, спри вече тая музика... Малко да си поприказваме...
Бахтияр ме позна още щом влязох през вратата – и взе да издава приятелски звуци, нещо средно между скимтене и лаене. Светнах и го видях – лежеше в кучешката колибка, в края на редичката от празни телени клетки точно пред широкия прозорец. Вдигна глава и понечи да стане, но не успя. Приближих се и го погалих по козината.
– Здрасти, Бахтияр? Какво ново-вехто? Как си, момчето ми?
Гледаше ме с благодарните си кафяви очи.
– Добре си, добре! – заговорих му отново, чешейки го лекичко по жълтата козина. – И този път прескочи трапа, нехранимайко!
Понечи да излае в знак на съгласие, но отново не успя.
– Стой мирно, стой, не се уморявай! Почини си още малко! Колкото повече спиш, толкова по-бързо ще се оправиш!
Сякаш разбрал какво му казвам, протегна огромната си глава върху лапите и се приготви за сън, но продължи да ме гледа с признателни очи чак докато не изгасих лампата и не затворих вратата след себе си.
Докато си миех лицето в банята, усетих, че се усмихвам. Забелязах някакъв светъл лъч върху умореното ми лице. Май бях щастлив. Може би за да не изгубя това си усещане за щастие, бързо влязох в хола, спрях музиката и се върнах в градината. Щом прекрачих прага, веднага ме лъхна миризмата на рибна скара, надвила и анасоновата миризма на ракията. Демир беше започнал да сервира първите готови риби. Странно, но вместо лаврака, за който говори снощи, сервираше по три малки жълти рибки... Не бях сигурен и го попитах:
– Това кефалчета ли са?
Демир се намуси, сякаш го бях обидил.
– Не е кефал, барбуна е! Барбуна! Като не идваш на корабчето, вече не ги и различаваш...
Седнах на стола и с любопитство заразглеждах рибите съвсем отблизо. Щом се извадят, носовете им моментално се втвърдяват, а устите им стигат чак до очите, а под тях имат три люспи. И да не съм излизал дълго време в морето, пак нямаше да забравя тази тяхна особеност, която ги отличаваше от кефалите.
– Наистина са барбуни! Откъде ги намери?
Йекта се захили тържествуващо.
– От рибарите...
– Ами нали уж щяхте вчера да излизате с корабчето за риба?
– Ами излязохме, но къде ще намериш барбуни в откритите води при Къналъада? Хванахме пет лаврака, слава тебе боже, а барбуните ги купих днес по обед от рибаря Шериф. Скоро дошъл от Измир, закле се, че са пресни...
– Изглеждат пресни – потвърди Евгения, докосвайки с вилица рибата в чинията си. – Хайде, да ви е сладко!
Макар да не им беше сезонът, барбуните бяха много вкусни. След като преглътна хапката в устата си, Йекта вдигна чашата си.
– Хайде, добре сте дошли!
– За приятелството! – чукна се с всички нас Демир и обръщайки се към единствената жена на масата ни, продължи наздравицата си: – За новите ни приятели, които са с нас!
Очите й светнаха от щастие.
– И за вас! – с възхищение и лека завист ни погледна Евгения. – За неостаряващото ви приятелство!
