– Едно от имената, използвани от османците. А знаеш ли какво означава „дерсаадет“?
– „Врата на щастието“... Вярно ли е?
– Браво! Добре си научила урока си! Но да се върнем към разследването. Както спомена преди малко, нямаме никакви доказателства, с които да обвиним Адем Йездан. Все пак обаче да го държим под око. Даже още утре трябва да отидем и да разговаряме с него.
– За съжаление, бил заминал за Москва! Щял да се върне в сряда вечерта.
– Тогава ще чакаме да се върне и ще говорим с него.
– Според мен не бива да оставяме и оня Йомер – пак захвана старата си песен Али. – Може да не вярвате, но това момче крие нещо.
– Възможно е, възможно е както да крие нещо, така и самият той да е убиецът. Но колкото се съмнявам в Йомер, не по-малко се съмнявам и в Намък. Сега пък и тоя Адем Йездан... като едното нищо и той може да се окаже убиецът. Въпросът е най-вече в това – с колко неоспорими доказателства разполагаме и колко силни свидетели имаме. Разбира се, няма да изоставяме нито една следа. Няма да сваляме съмненията си от нито един заподозрян, напротив, ще ги разследваме още по-внимателно – отговорих аз с желанието да не изглежда така, сякаш омаловажавам съображенията на моя заместник. – И разбира се, още по-детайлно ще проучим Йомер и Ефсун. Али е прав, след казаното от Ниязи вероятността те да са убийците става доста по-голяма. Да проучим и въпроса с тази радикална ислямистка групировка...
– Тогава да се обърнем към Отдела за борба с тероризма – раздвижи се нашият нервак. – Сигурен съм, че при тях има негово досие – на Йомер.
– Дадено, ще отправим запитване към тях. Що се отнася до списъка на вещите лица, дали успя да разбереш кои са в него, Али?
Лицето му помръкна, защото не бе изпълнил тази си задача.
– Ще научим кои са, шефе. Не можаха веднага да ми извадят списъка. Имали някакъв компютърен проблем. Ниязи бей нареди на някакъв служител да го оправят. И да не прави нищо друго, докато не го оправи. Утре до обед ще разполагаме с имената на хората, които са били вещи лица в една експертна комисия с Недждет Денизел и Мукаддер Кънаджъ.
Това бе добра новина, не успяхме да получим файловете, но ако можехме да определим потенциалните жертви, щяхме да сме по-близо до убийците.
– Добре, но сега спешно трябва да свършим и нещо друго – да разположим цивилни екипи около двореца „Топкапъ“.
Не разбраха за какво им говорех.
– Та нали дворецът „Топкапъ“ е най-великият паметник, създаден от султан Мехмед Фатих? Ако убийците с ново престъпление биха искали да направят препратка към Мехмед ІІ или неговото управление, биха положили трупа било пред джамията „Фатих“, било пред двореца „Топкапъ“. Вероятността е еднаква и в двата случая.
Зейнеб не се беше сетила за това.
– А посоката, която сочат пръстите на втората жертва? Всяка една сякаш ни указва някой паметник – малко виновно ме погледна тя, преди да продължи: – Нали така, шефе? Дори вие самият открихте това. Трупът на Мукаддер Кънаджъ сочеше по посока на джамията „Фатих“, не на двореца „Топкапъ“.
Беше права, но не беше забелязала онази подробност, която от вчера вечерта ми човъркаше ума.
– Всъщност ръцете на Мукаддер Кънаджъ не сочат към джамията „Фатих“, Зейнеб. Помисли отново – сочат към Чемберлиташ. Тоест по посока на „Баязид“, „Аксарай“... Не съм сигурен. Днес като разговаряхме с Лейля Баркън, я запитах кои са важните за града владетели и тя, без да се колебае за миг дори, каза: „Мехмед Фатих“. Не знам, може би се заблуждаваме от това лъковидно разположение на труповете. А може убийците просто да са искали да вържат ръцете на жертвите си. Свързването на двете жертви с двамата владетели, основали този град, е нещо по-сигурно. Следователно при трето престъпление биха направили препратка към султан Мехмед Фатих.
– Добре тогава – стана Али. – Да изпратя нови екипи пред двореца, началник? Аз ще ги ръководя.
– Не, Али.
Застина разочаровано на място. А аз размахах показалеца си:
– Не, ти няма да ги ръководиш. Екипите са тръгнали, ти иди да ги провериш. Отбий се и до джамията „Фатих“, и до двореца „Топкапъ“, но след това направо си заминавай вкъщи. Трябва да си починеш малко.
Обърнах се и към Зейнеб:
– И ти също... Тази вечер и двамата трябва рано да се приберете и да се наспите. Не знаем какво ни очаква тепърва. Все още не сме разбрали с кого си имаме работа, кои са евентуалните убийци. Затова вие ми трябвате свежи и отпочинали...
Зейнеб изглеждаше доволна, но в очите на Али проблясваха непокорни пламъчета. Познавах го добре и затова трябваше да бъда още по-категоричен:
– Това е заповед! После да няма това-онова, и да не съм чул приказки от сорта на „ама приятелите от екипа ме повикаха, нямаше как, трябваше да ида“. Прибирате се и заспивате като бебета! Разбрахте ме! Нали?
– Разбрано, шефе! – отвърна Али. Апашките пламъчета бяха изчезнали от погледа му. – След като проверим екипите, трябва веднага да се приберем и да почиваме.
– Добре! Утре ще е тежък ден! Сигурно и другиден! Няма смисъл така вандалски да си хабим силите!
Настъпи ли вечер – душата боли пак така107
