Паметта на Истанбул полностью

107 Това е песен на известната турска певица Мюзейен Сенар, включена в албума й „Същото име“, излязъл през 2004 г. Текстът е на Селим Ару, а музиката на Шериф Ичли. – Б. пр.

Бях много строг с Али и Зейнеб по въпроса за почивката им, но самият аз, пренебрегвайки умората си, отпраших със старата си бричка право към къщата на Демир. Въпреки че успях да под­ремна около половин час по пътя на връщане от грозната къща на Мукаддер до управлението, бях не по-малко грохнал от тях двамата. Но нямаше как – точно сега, когато тримата най-важни хора в живота ми бяха наредили софрата и чакаха само мен! Натисках газта с надеждата час по-скоро ласкавият и успокояващ поглед на Евгения да ме избави от умората и приказките с приятелите ми от детинство Йекта и Демир да успокоят мислите ми, а ракията да окаже чудотворното си отпускащо въздействие. Но колкото и бързо да карах, вече бях закъснял. Когато пристигнах пред „Балатския дворец“, завещан от бащата на Демир, беше станало вече девет часът! Слязох от колата и погледнах мобилния си. Чудна работа – Евгения изобщо не ме беше търсила! Да не би и тя като мен да е закъсняла? Нямаше смисъл да разсъждавам на празни обороти, така или иначе, само след минути щяха да разбера. Още щом влязох в градината, и в ушите ми зазвуча една тъжна мелодия. Думите й се блъскаха в съзнанието ми:

Настъпи ли вечер – душата боли пак така,

пак очите горят и плача, знам ли защо,

не искам да идва нощта,

защото луната й е печал.

Но не я изпълняваше Мюзейен Сенар, а Зеки Мюрен108, който с гласа си надипляше вечерния мрак на тежки вълни. Бяха подредили софрата в старата беседка под кестените. Макар да ме деляха десетина метра от там, прохладният майски ветрец довяваше миризмата на ракията до ноздрите ми. Евгения се беше наве­ла, виждах половината от лицето й, докато разговаряше с Йек­та. Демир седеше мълчаливо срещу тях, но очите му грееха от удоволствие под спускащите се от покрива на беседката лампи, сякаш не за първи път, а цял един живот са седели, разговаряли, яли и пили заедно. Толкова близки изглеждаха и тримата! За миг ми се привидя, че това е Хандан, поддадох се на тази илюзия може би защото не виждах лицето на Евгения. Сякаш не беше умряла, сякаш, както винаги, си беше между нас. Само че малко по-млада... Малко по-млада ли? Не, съвсем млада! Почти каквато си беше в гимназията... весела, щастлива, смела. Животът все още не беше отслабил чувствата й. По онова време животът най-много ценеше невинността. Животът все още ни се усмихваше, без да докосне мечтите ни, за да не ги разруши... И аз, за да не разваля вълшебството на нощта, останах там, където си бях застанал, за да наблюдавам Хандан, превърнала се в Евгения, Евгения – преоб­разила се в Хандан, а двете заедно – въплътили се в Гюзиде. Мис­лех си, че макар две от тях да ме бяха напуснали, в тези три жени аз всъщност винаги съм обичал все една и съща жена. Но коя? Първата ми дружка от детските години, онова слабичко девойче от гимназията, най-мощната ми опора, спътницата ми в живота, злочестата ми съпруга Гюзиде или Евгения, която ме научи, че въпреки всичко животът може отново да бъде хубав? А може би и всичките наведнъж, всяка една поотделно, но и в трите – тази, единствената...

108 Зеки Мюрен (1931–1996) се смята за най-известния изпълнител на турска класическа музика, основаваща се на наследството на османската музика и източния макам. Семейството му е от Скопие, но се преселва в Бурса. Завършил е Художествената академия в Истанбул, сега Университет „Мимар Синан“. Успешна кариера обаче прави в музиката. Изключително плодотворен певец, композитор, текстописец, актьор. – Б. пр.

Песента свърши тъжно, както беше започнала: „пак очите горят и плача, знам ли защо“... Да, песента свърши, но аз така си и останах, застинал на мястото, където бях. Пръв ме забеляза Демир и се провикна:

– Невзат, защо стоиш там, братко?

Евгения и Йекта се обърнаха към мен. Сега беше моментът да скрия мъката си някъде надълбоко, да си наложа да се усмихвам, да прогоня тъжната гримаса от лицето си. Успях да го направя, докато се приближавах към тях.

– Наблюдавах ви – рекох аз и продължих уж с ревниви нотки в гласа: – Май нямате никаква нужда от мен... Веднага сте си паснали!

– Я го вижте! – погледна ме с големите си очи Евгения. – Как се оплаква? Ами я виж по кое време идваш?

Тази вечер се беше облякла в черно – черни обици от скъпоценни камъни, черна блуза, черен елек.

– Добре де, закъснях! – предадох се аз. – Какво мога да кажа! Не зависеше от мен – служба! Какво да се прави?

Златното сърце на Евгения веднага омекна.