За повечето хора това бе непонятно. Все пак като ченге Мартин бе наясно, че сексуалното насилие на майки спрямо децата им не е рядкост, но пък бе тема табу, за която не се говореше в обществото. Според статистиката десет процента от сексуалните насилници са жени. Организациите за защита на децата говореха за далеч по-високи черни цифри, тъй като само малка част от жертвите тръгваха срещу майките си. И тези, които се осмеляваха, биваха посрещани с неверие, каквото и Елена изрази.
— Шала е била изнасилена от майка си? Е как е възможно това?
— Описва го малко по-надолу. Ето тук…
Мартин скролна три абзаца надолу.
Мама знаеше, че не е правилно това, което правеше и което изискваше от мен. Винаги, когато баща ми отсъстваше за по-дълго време, тя идваше „да се утешава“ — както го наричаше. Отначало не беше лошо. Дори ми харесваше. Докосванията ѝ, галенето бяха приятни. В началото. Но по-късно ръцете ѝ започнаха да се разхождат по тялото ми, пръстите ѝ ме докосваха по места, от които ме беше срам. Тя казваше, че всичко е наред. Дори това, че ме целуваше там долу. Това щяло да ми помогне да порасна. Един съвсем нормален процес между майка и дете. Ала после ставаше все по-настоятелна. Когато ме накара да си сложа презерватив…
— Един момент! Презерватив? — попита Елена още по-скептична. Гласът ѝ изтъня от напрежение.
Мартин, който вече бе прочел следващите две изречения, можеше да обясни явното противоречие.
— В тази кореспонденция Шала описва собствените си преживявания, за да изтръгне признание от майката на Анук. И тук се появява една от поантите в нейната история.
Той се хвана за гърлото, на което вече бе започнала да засяда буца.
— Първата бе, че не баща ѝ, а майка ѝ се е пъхнала при нея в леглото. Другата е… — Той се изкашля. — … че Шала се е родила момче.
Юлия Щилер отвори вратата на каютата си. Стаята ѝ се стори чужда. Не, тя бе чужда на стаята. Не се вписваше повече в тази обстановка. Нито в каютата, нито на кораба. Нито в собственото си тяло.
Тя отвори гардероба и докосна с пръсти ръкавите на старателно подредените си рокли, които никога повече нямаше да облече. Както и пътната чанта върху поставката за куфари, която бе неин неразделен придружител на всяко едно пътуване и която никога повече нямаше да вземе в ръка. Щеше да ги остави на слизане от
Юлия отиде в банята и подуши скъпия парфюм, който си бе купила специално за това пътуване и от чийто аромат сега ѝ ставаше лошо. Напарфюмира се с него. Да ти се повдига бе много по-приемливо, отколкото да припадаш и да скърбиш.
Погледна в огледалото и по някаква причина пред очите ѝ се появи тригодишната ѝ болна дъщеричка. Юлия трябваше да размени смяната си с една колежка, тъй като не можеше да прати Лиза в детската градина. Детето имаше четиресет градуса температура, сополиво носле и магарешка кашлица. С хрипкав глас, който звучеше пресипнало като на злата вещица Урсула, която Юлия винаги имитираше при четене, лежейки в леглото, Лиза я бе попитала: „Сега ще умра ли, мамо?“.
Юлия се бе засмяла и я бе погалила по влажната от потта косичка на челото: „Не, милото ми. Така бързо не се умира. Ще живееш още мнооого, мнооого дълго“.
Юлия притисна силно ръце към челото, очите, бузите си. Толкова силно, че чак се появиха звезди. За известно време застина неподвижно. После си напълни чаша вода от чешмата. Приближи я към устните си, обаче не видя смисъл в това да я изпие и я изля в канала.
Едно от многото безсмислени действия, които оттук нататък щяха да се редуват в живота ѝ. Безполезни дейности: мислене, чувстване, дишане.
За първи път се сети за бившия си съпруг, откакто Лиза…
Излезе от банята.
Някой бе оправил леглото. Върху възглавницата имаше малко блокче шоколад. По едно от всяка страна.
Юлия потърси бележката, която Лиза ѝ бе оставила: „Съжалявам, мамо!“, но вече я нямаше на шкафчето. Вероятно я бе дала на Даниел. Не можеше да си спомни. Тя се опита да отвори междинната врата, ала от страната на Лиза все още бе заключено.
