Пазителят полностью

— Тази сутрин празнувахме освобождаването на Роберто. Беше прекрасно.

— Познавах Роберто — каза Джонас. — Помагах му с храненето последния път, само преди няколко седмици. Беше много интересен човек.

Лариса отвори очите си, които блестяха щастливо.

— Разказаха целия му живот, преди да го освободят — каза тя. — Винаги го правят. Но ако трябва да бъда честна — прошепна тя закачливо, — някои от историите са малко скучни. Дори съм виждала някои от нас да заспиват, докато ги слушат. Така беше, когато освободиха Една наскоро. Ти познаваше ли я?

Джонас поклати глава. Не можеше да си спомни за жена с такова име.

— Е, опитаха се да направят така, че животът й да звучи смислено. Разбира се — добави Лариса превзето, — всеки живот е значим, нямам предвид, че не е. Но Една… Господи, та тя беше родна майка, а после дълги години работеше в производството на храни, преди да дойде тук. Дори никога не е имала семейство.

Лариса вдигна глава и се огледа, за да се увери, че никой друг не ги слуша. После сподели:

— Не мисля, че Една беше много умна.

Джонас се засмя. Той вдигна лявата й ръка, пусна я отново във водата и започна да мие краката й. Тя измърка от удоволствие, докато той масажираше ходилата й с гъбата.

— Но животът на Роберто беше прекрасен — продължи Лариса след малко. — Бил е наставник на единайсетгодишни — знаеш колко е важно това — бил е член на Комитета по планирането и, господи, не знам как е намирал време, но е отгледал и две успели деца. Също така е изготвил проекта на Централния площад. Разбира се, не е участвал в същинската работа.

— Сега гърба. Наведи се напред и ще ти помогна да седнеш. — Джонас обви ръцете си около жената и я изправи да седне. Изстиска гъбата върху гърба й и започна да трие кокалестите й рамене. — Разкажи ми за празненството.

— Ами описаха ни живота му, това винаги е първо. След това имаше тост. Всички вдигнахме чашите си и се чукнахме. Изпяхме химна. Той произнесе прекрасна прощална реч. Някои от нас също направиха кратки изказвания и му пожелаха всичко най-добро. Аз не го направих. Никога не съм обичала да говоря пред публика. Той беше развълнуван. Трябваше да видиш изражението му, когато го отведоха.

Джонас се замисли и забави движенията си върху гърба й.

— Лариса — попита той, — какво става, когато наистина те освободят? Къде точно отиде Роберто?

Тя сви мокрите си голи рамене.

— Не зная. Не мисля, че някой знае, освен Комитетът. Той просто ни се поклони и излезе, както всички останали, през специална врата в Залата за освобождаване. Но трябваше да видиш погледа му. Бих казала, че излъчваше искрена радост.

— Ще ми се да бях тук, за да го видя — рече Джонас с усмивка.

Лариса се намръщи.

— Не знам защо не позволяват на деца да присъстват. Няма достатъчно място, предполагам. Трябва да разширят Залата за освобождаване.

— Тогава да го предложим на съвета. Може би ще разгледат молбата ни — пошегува се той и Лариса се засмя.

— Правилно. — Тя се усмихна и Джонас й помогна да излезе от ваната.

Обикновено на сутрешния ритуал, когато членовете на семейството споделяха сънищата си, Джонас не участваше много активно. Той рядко сънуваше. Понякога се събуждаше с откъслечни и неясни спомени, но така и не успяваше да ги събере в нещо, което да си струва да бъде разказано.

Но тази сутрин беше различно. Сънят му тази нощ беше много ярък.

Умът му блуждаеше, докато Лили както обикновено разказваше някакъв дълъг сън, този път страшен, в който тя против правилата карала велосипеда на майка си и била заловена от служителите по сигурността.

Всички слушаха внимателно и след това обсъдиха с Лили поуката от съня й.

— Благодарим ти за съня, Лили — отвърна Джонас с обичайната фраза и се опита да се съсредоточи върху разказа на майка си — обезпокоителна сцена, в която тя била обвинена в нарушение, което дори не разбрала, че е извършила. Всички се съгласиха, че вероятно сънят й е бил провокиран от присъдата на рецидивиста, която е трябвало да произнесе.

Баща им каза, че не е сънувал.

— Гейб, а ти? — попита той, гледайки към коша, където лежеше новото дете и гукаше доволно. То се беше нахранило и беше готово да го отведе в Центъра за детски грижи за през деня.

Всички се засмяха. Споделянето на сънища започваше едва на три години. Новите деца дори и да сънуваха, никой не го знаеше.

— Джонас? — обърна се към него майка му. Винаги го питаха, макар да знаеха колко рядко имаше сън, който да разкаже.

— Тази нощ сънувах — Джонас се намести неспокойно на стола си.

— Добре — каза баща му, — разкажи ни.

— Не си спомням много ясно подробностите — започна Джонас, опитвайки се да възстанови в ума си странния сън. — Мисля, че бях в помещението за къпане в Дома на старите.

— Където беше вчера — отбеляза баща му.

Джонас кимна.