Пазителят полностью

— Вероятно мнозина от групата ти ги пият. Поне момчетата. И скоро всички ще започнат, включително и момичетата.

— Колко време ще трябва да ги взимам?

— Докато влезеш в Дома на старите — обясни майка му. — През целия си живот на зрял човек. Но след време ще престане да ти прави впечатление. — Тя погледна часовника си. — Ако тръгнеш веднага, дори няма да закъснееш за училище. Побързай. — После, когато той се отправи към вратата, добави: — И ти благодаря отново за съня, Джонас.

Въртейки бързо педалите по улицата, Джонас се чувстваше странно горд, че се е присъединил към онези, които взимат хапчетата. Внезапно обаче отново си спомни съня. Той го беше накарал да почувства удоволствие. Макар да бяха объркващи, чувствата, които майка му нарече вълнения, бяха приятни. Когато се събуди, той искаше да продължи да ги изпитва.

После, точно както жилището му се скри зад ъгъла, от мислите му избяга и сънят. Чувствайки се някак виновен, той се опита да го върне обратно. Но чувствата бяха изчезнали. Вълненията ги нямаше.

— Лили, моля те не мърдай — каза отново мама.

Сестра му стоеше пред нея и се въртеше нетърпеливо.

— Мога и сама да ги стегна — оплака се тя. — Винаги съм го правила.

— Зная — отвърна мама, докато връзваше плитките й. — Но също така знам, че непрекъснато се разхлабват и много често следобед вече висят на гърба ти. Поне днес искаме да бъдат прилежно стегнати и да останат така.

— Не харесвам панделките за коса. Радвам се, че ще трябва да ги нося само още една година — каза Лили раздразнено. — А догодина ще получа и колелото си — добави тя по-жизнерадостно.

— Всяка година се случват хубави неща — припомни й Джонас. — Тази година ще започнат доброволческите ти часове. А спомняш ли си миналата година, когато беше в групата на седемгодишните. Беше толкова щастлива, когато получи якето си с предни копчета?

Тя кимна и погледна редицата големи копчета на якето си, които показваха, че е седемгодишна. Четиригодишните, петгодишните и шестгодишните носеха якета, които се закопчаваха ниско отзад на гърба, така че да не могат да се обличат сами. Това щеше да ги научи на взаимопомощ.

Якето с предно закопчаване беше първият признак за независимост, първият видим белег за израстване. А колелото при деветгодишните беше ясен знак за постепенното присъединяване към общността и отделянето от семейството.

Лили се усмихна и се отдръпна от майка си.

— А ти тази година ще получиш назначението, си — каза тя развълнувано на Джонас. — Надявам се да бъдеш определен за пилот. И след това да ме повозиш.

— Обещавам — отвърна Джонас. — Ще взема специален малък парашут за теб, ще те кача на шест хиляди метра височина, ще отворя вратата и…

— Джонас — предупреди го майка им.

— Просто се шегувах — изсумтя Джонас. — Така или иначе не искам да бъда пилот. Ако ми дадат такова назначение, ще подам молба.

— Хайде — каза майка им. Тя за последно стегна панделките на Лили. — Джонас? Готов ли си? Взе ли си лекарството. Искам да седна на хубаво място в Аудиториума. — Тя подбутна Лили към вратата и Джонас ги последва.

Пътят до Аудиториума беше кратък. Лили се возеше на задната седалка на велосипеда на майка си и махаше на приятелите си. Когато стигнаха, Джонас остави своето колело и си проби път през тълпата, за да намери групата си.

Всяка година цялата общност присъстваше на церемонията. Родителите, които получаваха два почивни дни, сядаха заедно в голямата зала. Децата се настаняваха с групите си, докато не започнеха да излизат едно по едно на сцената.

Баща му нямаше да може веднага да се присъедини към майка им сред публиката, защото за първата церемония детегледачите изнасяха новите деца на сцената. Джонас се опита да го види от мястото си на балкона, където беше настанена групата му. Не беше трудно да открие къде седи групата на детегледачите заради плача и кикотенето на новите деца, които лежаха или седяха в скутовете им. На всички други публични церемонии публиката беше тиха и сериозна. Но веднъж в годината всички се усмихваха умилително на суматохата, която предизвикваха дребосъците, очакващи да получат имената и семействата си.

Джонас най-накрая привлече погледа на баща си и му помаха. Татко се усмихна и отвърна на поздрава му, после хвана ръчичката на детето в скута си и помаха с нея.

Не беше Гейб. Днес той беше върнат обратно в Центъра за детски грижи, където нощният екип беше останал с него. Неочаквано присъдата му беше отложена и той беше получил извънредно допълнителна година за отглеждане, преди да бъде именуван и разпределен. Баща му беше подал молба за това пред Комитета. Гейбриъл не беше достигнал необходимото тегло за възрастта си, нито пък беше започнал да спи достатъчно спокойно, за да бъде преместен в семейство. Според правилата такова дете трябваше да бъде обявено за непълноценно и след това да бъде освободено от общността.