Пазителят полностью

Там имаше само още един велосипед — този на Фиона, която беше от тяхната група. Джонас харесваше Фиона. Тя беше добра ученичка, тиха и учтива, но освен това имаше и чувство за хумор и Джонас не се изненада, че днес работи заедно с Ашър. Той паркира колелото си до техните и влезе в сградата.

— Здравей, Джонас — каза служителката зад бюрото. Тя му подаде бланка за записване и сложи печат под подписа му. Всичките му часове като доброволец щяха да бъдат внимателно нанесени в таблица в Залата на откритите документи. Някога, преди много време, сред децата се говореше, че някакво момче от групата на единайсетгодишните отишло на Церемонията на дванайсетгодишните само за да чуе публичното обявление, че не е положил необходимите часове доброволен труд и следователно няма да получи назначение. Дали му един месец да покрие часовете си и след това му връчили назначението, лично, без тържествена церемония и аплодисменти — наказание, което помрачило цялото му бъдеще.

— Добре, че дойде тук днес — каза служителката. — Празнувахме освобождаване тази сутрин, а това винаги малко обърква програмата. — Тя погледна един разпечатан лист. — Да видим. Ашър и Фиона са в помещението за къпане. Защо не отидеш да им помогнеш? Знаеш къде е, нали?

Джонас кимна, благодари й и тръгна по дългия коридор. Докато вървеше, надзърташе в стаите от двете страни. Старите седяха тихо — някои разговаряха, други майсторяха някакви предмети. Малцина от тях спяха. Всяка стая беше удобно обзаведена, подовете бяха покрити с дебел мокет. Беше спокойно място, за разлика от центровете за производство и разпределение, където работеше по-голямата част от общността.

Джонас беше доволен, че бе работил като доброволец на различни места, така че можеше да види разликите. Осъзна обаче, че понеже не се беше концентрирал върху конкретна дейност, сега нямаше никаква представа — дори и най-малкото предположение — какво може да бъде назначението, му.

Той се засмя тихо на себе си. Отново ли мислиш за церемонията, Джонас? После си каза, че с приближаването на важния ден вероятно всичките му приятели се чувстват така.

Мина покрай един санитар, който вървеше по коридора с една от старите.

— Здравей Джонас — каза младият униформен мъж учтиво. Жената, която водеше, се тътреше превита до него с меките си пантофи. Тя вдигна глава към Джонас и се усмихна, но тъмните й очи бяха мътни и белезникави и той разбра, че е сляпа.

Джонас влезе в помещението за къпане, където въздухът беше влажен и миришеше на почистващи лосиони. Той съблече туниката си и внимателно я окачи на закачалка на стената. После взе от една лавица сгъната престилка на доброволец и си я сложи.

— Здрасти, Джонас — извика Ашър, който беше коленичил пред една вана. Наблизо над друга вана се беше привела Фиона. Тя го погледна и му се усмихна, но беше заета да мие нежно един мъж, който лежеше в топлата вода.

Джонас поздрави приятелите си и санитарите, работещи наоколо. След това мина покрай редицата тапицирани шезлонги, където чакаха и други стари. Беше работил тук и знаеше какво се прави.

— Ваш ред е, Лариса — каза той, прочитайки табелката с името, закачена на дрехата на една жена. — Само ще пусна водата и ще ти помогна. — Натисна бутона на най-близката вана и се загледа в топлите струи, изливащи се през малките отвори в стените й. Ваната щеше да се напълни всеки момент и водата щеше да спре автоматично.

Той помогна на жената да стане от стола, заведе я до ваната, махна дрехата й и я държа за ръка, докато влезе и полегне във ваната. Тя въздъхна облекчено и се отпусна на меката облегалка за глава.

— Настанихте ли се? — попита той и тя кимна. Очите й бяха затворени. Джонас изстиска почистващ лосион върху чиста гъба и започна да мие крехкото й тяло.

Миналата вечер беше наблюдавал как баща му къпе новото дете. Изглеждаше по същия начин — деликатната кожа, успокояващата вода, внимателните движения на ръката му, хлъзгава от сапуна. Спокойната усмивка върху лицето на жената му напомни за Гейбриъл.

Както и голотата. Не беше позволено на гражданите на общността да гледат разсъблечените си тела, но правилото изключваше новите деца и старите и Джонас бе доволен от това. Толкова досадно беше да се криеш, докато се преобличаш за игра, и задължително да се извиняваш, ако случайно зърнеш някого без дрехи. Не разбираше защо е нужно това. Харесваше му чувството на сигурност тук, в топлото и спокойно помещение. Харесваше му доверието, изписано на лицето на жената, докато лежеше във водата незащитена, открита и свободна.

С периферното си зрение можеше да види как Фиона подкрепя възрастния мъж, за да излезе от ваната, внимателно попива тялото му с кърпа, а после му помага да се облече.

Джонас си мислеше, че Лариса се е унесла в сън, както често ставаше със старите, и внимаваше движенията му да бъдат нежни и тихи, за да не я събуди. Затова се изненада, когато тя заговори с все още затворени очи: