— Шантав град — промърмори Смити, пое нова порция рак и я изпусна обратно под формата на тютюнджийска кашлица. — Господи, как ми липсва понякога!
Той хвърли фаса на пода и го смачка с обувката си.
— Добре, достатъчно. Вероятно искаш да разбереш как Майки попада в материала ми.
— Бъдете така любезен.
— Ето как става работата. Някъде около 1895 година Майки Фин пуска слух, който бързо се разпространява из града. А именно, че големият пожар е бил подпален от Чарлс Хюм — по онова време собственик и издател на „Чикаго Таймс“. През 1872 година той става кмет и възстановява града. Фамилията Кели е ирландска, нали?
Кимнах.
— Такъв е бил и Майки Фин. Сега е моментът да ударя един „Джеймисън“, ако разполагах с тази марка. Но това време отдавна отмина.
Извадих две кутийки топла „Бъд“ от бюрото на репортера. Смити одобри идеята и измъкна шише бърбън „Тен Хай“. То беше без капачка, но репортерът не се смути от този факт, допълни чашите с бира и изгълта своята. Аз отпих от моята. Той любезно ме изчака да преглътна и продължи разказа си:
— Хюм ненавиждал ирландците. Знаеш ли, че написал уводна статия, в която призовавал градските власти да ограничат притока на имигранти, като ги избесят на уличните стълбове?
— Звучи далновидно — рекох. — Но къде тук се вписва фамилията Уилсън?
Репортерът вдигна ръка, призовавайки ме към търпение.
— Прапрадядото на сегашния кмет, който носи същото име. Джон Джулиъс Уилсън.
— Поредната семка на клана.
— Така е. През 1870-а той е дрипав ирландец, току-що слязъл от кораба. Като хиляди други. Но не съвсем. Според Майки Фин току-що излюпеният имигрант Уилсън се сприятелява с мистър Чарлс Хюм. Влиятелен приятел, който му предлага да се залови с недвижими имоти.
— И?
— Уилсън става подставеното лице, което започва да изкупува терени за Хюм и „Таймс“. Главно в ирландската част на Чикаго.
— Където се намира и оборът на О’Лиъри?
— Точно така. Изкупуват земята на безценица и…
— Решават да я прочистят с помощта на пожар, а после да я продадат на висока цена.
— Именно — усмихна се репортерът. — А същевременно да изгорят и ирландците. Казах ли ти, че Хюм е мразел ирландците?
— Да. И аз си го отбелязах. Но Джон Джулиъс Уилсън също е бил ирландец.
— Което не означава, че е давал мило и драго за зеления цвят на знамето — отвърна възрастният репортер и забарабани по птичата клетка, която би трябвало да се нарича гръден кош.
— Тенденция, която вероятно не е избледняла с течение на времето — отбелязах аз.
Смити подсвирна през една дупка в зъбите си, след което изплю останалата част от историята.
— Осми октомври 1871 година. Плановете са на масата, клечката е драсната. Но възниква един проблем.
— Вятърът? — вдигнах глава аз.
— Браво, младежо. Знаеш си урока. Да, вятърът… Със скорост шейсет километра в час. Огънят обхваща целия град. Изпепелява го до основи. Но хората, за които говорим, излизат от ситуацията ухаещи на рози.
— Значи Уилсън и Хюм са забогатели, така ли?
Смити сви рамене.
— Фин не е особено прецизен с числата, но твърди, че всеки от тях е изкарал по един милион долара.
— Но това ги е превърнало в…
— В Чикаго? През 1871-ва?
— Основите на една империя — промълвих аз.
— Ето го доказателството — кимна Смити и махна към голямата снимка в ъгъла. На нея беше запечатан внушителният градски център на Чикаго. — В общи линии това написах в онзи материал през 1978 година. Без да засягам произхода на парите. Стилът беше лек и забавен, като за неделно издание.
— Но не повярвахте, нали?
— На какво да повярвам? Пуснахме го на първи април, Деня на шегата. Редакторът прецени, че ще предизвика достатъчно смях.
— Ама не стана така.
— Не съм разговарял с никого от петия етаж преди публикацията. Нито пък си направих труда да проверя кого ще настъпя. — Смити издърпа изрезката от плика и погали пожълтялата хартия.
— Как реагираха?
Усмивката на стареца се разкриви, от устата му излетя лека въздишка.
— Една вечер се прибирах от работа след късно дежурство. Спрях на един светофар между „Чикаго“ и „Холстед“. Изведнъж засвяткаха сини лампи, завиха сирени. Ченгетата ме обвиниха, че съм пиян. После претърсиха колата ми.
— Дрога? — вдигнах вежди аз.
— Не. Аз пия бира и уиски. Днес малко повече. Може би защото наближавам неизбежната дупка в земята. В онези дни беше друго. Дори изневерих на съпругата си. Връзката ми продължи по-малко от шест месеца. Но дрога? Не! Никога през живота си. Щеше да им бъде доста трудничко да го докажат.
С наближаването на финала Смити видимо се стегна. Аз го погледнах в очите и окуражително кимнах.
— Вкараха ме в дранголника. По едно време влиза онази невестулка прокурорът. Той е главният мръсник.
— Джералд О’Лиъри?
