— Позна. Гледам, че носи в найлонов плик полуавтоматичен пищов, двайсет и пети калибър. По онова време им викаха „Специалитет за събота вечер“. Май и днес им викат така. О’Лиъри заяви, че са го намерили под седалката в колата ми. Бил използван при въоръжен обир с изнасилване, станал само на три пресечки от мястото. Разбира се, жертвата вече ме беше разпознала на снимка. По-късно разбрах, че е обикновено момиче, работничка в някаква фабрика. Предполагам, че лесно са я обработили.
— Той предложи ли ви сделка?
— О, да. И ми обясни защо я предлага. Предупреди ме да си държа задника далеч от пожара, за да не се опаря отново. И се усмихваше, негодникът! Сигурно му е било много смешно!
Представих си как младият О’Лиъри се докарва на стария кмет и разпъва на кръст Смит.
— Аз напуснах „Сън-Таймс“, а те свалиха обвиненията — обобщи възрастният репортер. — Разбира се, направиха нужното жена ми да разбере всичко. В резултат тя ме напусна заедно с двете ни деца, след десетгодишен брак. Аз си прибрах пишещата машина и хванах пътя. Такава беше сделката. Един живот да отиде в канала.
— Нямахте ли оферти от другите големи вестници?
— По онова време на петия етаж имаше една доста популярна приказка:
— Страхотна история.
— Става за филм — кимна Смити. — Освен ако не си принуден да я изживееш.
Допих бирата си и станах. Възрастният човек стори същото.
— Но защо са ви причинили това?
— Това е въпросът, нали? Цялата им банда се парализира от страх заради един слух. Дело на шибания Майки Фин.
— Сигурен ли сте в това? — вдигнах вежди аз.
— Кой знае — сви рамене Смити. — И на кого му пука? Стари работи. Всъщност ти защо изобщо се появи тук?
Бюрото помежду ни беше отрупано с архивни материали, изрезки и ръкописни бележки. Някъде сред тях се криеше заплахата. Достатъчно сериозна, за да уплаши влиятелни хора. Достатъчно сериозна, за да разбие кариерата, а след това и живота на човека срещу мен. Извадих копието на статията му от джоба си и го поставих най-отгоре върху купчината. Смити го погледна, след това вдигна очи към мен.
— Значи през цялото време си знаел, а?
Кимнах, а след това му разказах за старите поземлени архиви и за компанията, носеща инициалите на Уилсън.
— А корпоративните архиви са изгорели в пожара, нали? — попита Смити.
— Така каза моят човек.
Смити докосна с палец долната си устна. Усетих как инстинктите му се пробуждат.
— Много удобно — промълви той. — Ако в тази история има някаква истина, те би трябвало да прехвърлят собствеността в други ръце непосредствено след пожара. А не да правят компания с инициали Дж. Дж. У., която започва да изкупува имоти.
— И цялата работа щеше да се потули.
— Напълно възможно. След пожара е царял пълен хаос. Я седни!
Смити придърпа два стола към компютъра и пръстите му затичаха по клавиатурата.
— Мога да вляза в корпоративните архиви на Илиной — поясни той. — Я да видим дали ще открием твоята фирма.
Набра инициалите Дж. Дж. У. и зачака. Не след дълго на екрана се появиха няколко реда.
— Единствената компания с инициали Дж. Дж. У. е създадена през 1983 година — обяви той. — Търгува с килими.
— Не са нашите хора.
— Не са — кимна Смити и се обърна да ме погледне. — Твоята компания май е изчезнала. — Дишаше с известно затруднение и това го принуди да посегне към чашата.
— Добре ли сте? — попитах.
— Разбира се. Но отдавна не бях изпитвал тая тръпка. Няма нищо по-възбуждащо от надушването на новина!
— Удоволствие, а?
— Много по-опасно от удоволствие, синко. Поне от моя гледна точка.
Смити остави чашата. Атмосферата внезапно се затопли. Сякаш бе направено предложение, което нямаше начин да не бъде прието.
— Нека ти задам един въпрос — погледна ме той. — Защо ровиш в тая работа? Искам да кажа, че ако е вярна, от нея ще излезе страхотен материал.
— Мислите, че има и още нещо?
Смити кимна.
— И много ви се ще да го откриете?
— Някой е умрял, нали?
— Наистина ли мислите, че биха стигнали до убийство?
Смити облиза пресъхналите си устни, отпусна ръце и промърмори:
— Ела.
Заведе ме обратно в стъклената си кабинка. В нюзрума се беше появил някакъв репортер, който чукаше на компютъра в дъното. Смити прибра уискито, извади ключ и отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Надникнах вътре и зърнах черното дуло на револвер 38-и калибър със сиво тиксо около ръкохватката.
— Незаконен и нерегистриран — промърмори той. — За притежанието му дават най-малко година затвор, ефективно. Но аз го нося навсякъде. Откакто напуснах Чикаго, не се разделям с него.
— От трийсет години?
