— Значи е изгоряла — отбеляза събеседникът ми.
— И аз си помислих същото. Но после открих и втората част от дневника. Онази, която е останала неизвестна за обществеността.
Извадих друг сноп хартия и го поставих пред Кинкейд. Това бяха копия от записките, които открих в заключеното бюро на Лорънс Рандолф.
— След като изчетох тези материали, аз потърсих помощта на експерт, който огледа оригиналите. Заключението му е категорично: частта, в която се твърди, че Прокламацията е изгоряла, е написана с по-евтино мастило на въглеродна основа, докато за останалата част от дневника е използвано друго — наричали са го „желязна жлъчка“. Същият цвят, но различно мастило.
— Доколко можем да сме сигурни в това?
— В онези години мастилото не се е произвеждало масово. Съществували са няколко вида, с различно качество и състав. Това, което четете в момента, също е било написано с „желязната жлъчка“. Експертът е категоричен, че то е част от оригиналния дневник на Джосая. Според мен то показва какво всъщност се е случило с Прокламацията. Защо не разгледате по-внимателно този текст?
Облегнах се на стола и допуших цигарата си, докато Кинкейд се задълбочи в текста. Не след дълго свърши, остави дневника и свали очилата си. Аз си сложих чифт латексови ръкавици и му кимнах да направи същото. После положих върху бюрото копието на Шийхан, заради което е бил убит Алън Брайънт. До него сложих бележката, която открих в него.
— Това беше скрито в корицата, мистър Кинкейд. Оригиналната Прокламация за освобождаване на робите. Вече проверих почерка. Окончателната версия, написана от ръката на Линкълн.
Пръстите на Кинкейд пробягаха по документа. Започна да чете, устните му беззвучно се раздвижиха. После спря и ме погледна. Насърчително му кимнах. Когато свърши, Мичъл Кинкейд бавно се облегна. Изглеждаше доволен, вероятно защото се беше докоснал до един ценен документ. След известно време отново ме погледна. Този път с лека усмивка. После започнахме да разговаряме. Какво да направим с документа на Линкълн, как ще изглежда бъдещето на Мичъл Кинкейд. Аз внимателно опаковах Прокламацията и я подадох на бъдещия екскандидат за кмет. Той се обади по телефона да повика лимузината си. Малко по-късно си тръгна, прегърнал съкровището си като новородено бебе. По всяка вероятност беше приключил с кампанията си. Но в замяна на това се беше сдобил с нов старт в живота. А аз трябваше да се залавям за работа. Един убиец чакаше да бъде заловен.
Вратата проскърца и се отвори. По пода се плъзна лъч светлина и спря до обувката ми. Дръпнах крак и зачаках. Вратата проскърца още веднъж. Една ръка се мушна в процепа, пръстите опипаха стената и натиснаха електрическия ключ. Собственикът й все още беше навън. С гръб към кабинета, той разговаряше с някого. После Лорънс Рандолф се обърна и ме зърна зад бюрото.
— Здравей, мистър Рандолф — поздравих го с усмивка аз.
— Кели! Какво, по дяволите, търсиш в моя кабинет?
— Чакам те.
— Ще се обадя на охраната! — посегна към телефона Рандолф.
— Няма нужда — рекох и насочих поглед зад гърба му. Той се обърна към Тийн, която беше застанала на прага.
— Тя какво търси тук?
— Ще чака отвън. Ако се почувстваш в опасност, просто извикай. Тя веднага ще се отзове.
— Ще извикам охраната, за да те изведе оттук!
Рандолф отново протегна ръка към телефона. Аз извадих томчето на Шийхан и го сложих върху бюрото. После го разтворих, за да му покажа червената цифра.
— Номер четири, Рандолф.
Очите на куратора светнаха, ръката му махна да отпрати Тийн. Когато останахме сами, той протегна ръце и изведнъж заприлича на една от статуите пред входа на базиликата „Пресвета Богородица“. Но тази статуя беше жива, готова на убийство в името на своя бог.
— Мистър Кели! — възкликна той. — Може ли да я разгледам?
Побутнах книгата към него. Той започна да я прелиства, преструвайки се, че изследва текста. Но пръстите му внимателно опипваха корицата, търсейки скрития документ.
— Не е там, Рандолф — обадих се аз.
Пръстите на куратора замръзнаха, очите му бавно се повдигнаха към моите.
— Моля?
— Прокламацията, Рандолф. Няма я там.
Извадих един черен компютърен диск и го подхвърлих на бюрото.
— Може и да не ми повярваш, но този диск съдържа цялата информация, която се съхранява в твоя лаптоп. Задигнахме я вчера следобед, докато ти седеше в „Старбъкс“.
Рандолф седна. Очите му шареха от книгата към диска и обратно.
— Ти си убил Алън Брайънт. Научил си за него от Джони Удс и си отишъл в дома му. Бързал си да откриеш екземпляр номер четири преди Джони. Ама не се е получило.
Очите на Рандолф хлътнаха, устните му се разтеглиха в напрегната усмивка.
— Имейлите, които изтеглихме от компютъра ти, датират отпреди година — продължих аз. — Поддържал си контакт със скинар на име Кларънс Лестър. С него си преговарял за продажбата на Прокламацията за освобождаване на робите на Линкълн.
Извадих една полицейска снимка на Лестър и му я подадох. Издължено гладко лице, бяла кожа, три сълзи, татуирани под едното око. Рандолф я придърпа с един пръст, разгледа я и я бутна обратно.
— Колко щеше да вземеш? — попитах.
