— Никога не можеш да го докажеш — промърмори той и кимна към диска. — Това е незаконно. Електронен шпионаж, нарушаване на личните права.
— Колко щеше да вземеш? — повторих аз.
— Би трябвало да знаеш, след като си проникнал в лаптопа ми.
— Осем милиона и половина.
Ноздрите на Рандолф изтъняха и потрепнаха, сякаш подушили за последен път парите, които собственикът им никога нямаше да похарчи.
— Приблизително.
— Откъде „Арийското братство“ разполага с такива пари?
— Нима мислиш, че ми пука, мистър Кели? Те планираха някакъв интернет сеанс, по време на който да изгорят въпросния документ онлайн. Но въпросът не е в това, а в твоето незаконно прехващане на данни!
— Продължаваш да го повтаряш.
— Да, продължавам!
Подпрях се на лакти, обхванах с пръсти брадичката си и хвърлих внимателен поглед през бюрото.
— Отначало се запитах защо не си се опитал да го получиш законно. А после да го продадеш чрез „Сотбис“ и да прибереш петнайсет-двайсет милиона.
— Добър въпрос — изсумтя Рандолф.
— Но после проумях, че няма как да го направиш. Твоят родственик е бил крадец. Преди всичко никога не е притежавал Прокламацията. Ако ти я извадиш на бял свят, градът, щатът и половината свят биха скочили с претенции за собственост върху нея.
Замълчах и плъзнах поглед наоколо. Джосая Рандолф висеше на една от стените. Същата безволева брадичка, същата напрегната усмивка. Сякаш цялата тая история му се виждаше адски забавна.
— Затова ти е бил необходим скинар. Единственият начин да осребриш стоката. Между другото, наясно ли си, че от известно време насам „Арийското братство“ е обявено за терористична организация?
Отново се надвесих над бюрото. Рандолф се сви, сякаш очакваше да го нападна.
— В днешно време има възможност за всякакви прехващания. На пазара има куп машинки, които го правят.
Първите признаци на тревога бяха видими. Арогантността на куратора започваше да се пропуква.
— Махай се оттук, по дяволите! — изсъска той.
— Само едно не разбрах — невъзмутимо продължих аз. — Защо замеси и мен? Защо не направи опит да разговаряш директно с Удс? Убиваш го, прибираш книгата, и точка.
— Мислиш ли, че е толкова лесно да убиваш хора?
— Алън Брайънт със сигурност би си помислил точно това.
— Брайънт беше никой. Докато мистър Удс имаше своите контакти.
— Имаш предвид кабинета на кмета. Нека отгатна: допуснал си, че те ще започнат разследване на убийството на един от своите, нали?
— Нямам представа за какво говориш, Кели. Ставай и изчезвай! Не забравяй да вземеш и онази вещица отвън със себе си!
— Няма да стане, Рандолф — отвърнах аз и оставих последния лист хартия върху бюрото на куратора.
— Това е оставката ти. Когато напуснеш този кабинет, навън ще те чакат федерални агенти, които ще те арестуват и ще те подложат на разпит за убийството на Алън Брайънт. Те ще конфискуват настолния компютър и личните ти вещи, в съответствие с редовна заповед за обиск, издадена днес сутринта от федералния съд.
Кръвта се оттегли от лицето на Рандолф, някъде в южна посока.
— Искаш ли един съвет, Рандолф?
Той кимна.
— Подпиши оставката си. Временно предай правомощията си на твоята вярна сътрудничка Тийн. След това си намери опитен адвокат и се надявай на най-доброто.
— Защо да го правя?
— Защото вече си в системата. По-нататък вероятно ще бъда в състояние да ти направя някоя и друга услуга. Ще имаш нужда от такива, повярвай ми.
Рандолф огледа владенията, които скоро нямаше да бъде негови. Полилей с мека жълтеникава светлина, още по-мек килим. Дипломи в златни рамки на стената. Снимки на Рандолф с кмета, губернатора и още куп усмихнати политици, посягащи да стиснат протегнатата му ръка. Претенциозни книги, заемащи цяла стена. И на главното място, над всичко това — портретът на роднината мошеник, който беше задигнал Прокламацията на Линкълн. Обикновен престъпник на име Джосая. Кураторът се завърна в мрачното настояще, подсмръкна един-два пъти и направи това, което всеки нормален човек би направил.
— Искам сделка.
— Не мога — поклатих глава аз.
— Можеш да помогнеш.
— Може би. Ако ми разкажеш останалото.
Рандолф стана, пристъпи към бюрото и си взе усика.
— Това нещо ти помага да мислиш, а? — подхвърлих.
— Само играчка — отвърна той и остави усика на масата. — Знам, че ти се вижда странно. Всъщност даваш ли се сметка, че семейството ми е притежавало Прокламацията повече от век?
— Не знаех това.
— Те също. Джосая е умрял внезапно, от инсулт.
— За съжаление това се случва и на по-добри хора от него.
— Джосая е бил невероятно умен. В официалния му дневник намираме една превъзходна версия за съдбата на Прокламацията. С никого не е споделил, че всъщност е успял да я спаси.
— За да я скрие в един екземпляр на Шийхан.
— През 1974 година книгата е била продадена от един тъпак, който ми се пада вуйчо.
Рандолф размаха ръце сякаш за да се оплаче от капризите на времето и съдбата. От идиотизма на околните. От изкушенията, които ни предлага историята, включително и онези от тях, които са били негово дело.
