— Искам да ти покажа само едно последно нещо, мистър Кели.
Прекосих стаята и върнах старата книга на мястото й. После седнах на канапето до стената и зачаках. Родригес вече беше отвън, заедно с федералните и техните заповеди за арест. Това ме правеше великодушен. Реших, че мога да дам на куратора още една-две минути.
— Твоята игра с компютрите е доста умна, мистър Кели. Но както вече споменах, аз се надявам, че ти няма да използваш официално нищо от изтеглените материали. Разбира се, следователите ще знаят какво да търсят в настолния компютър и без съмнение ще го намерят. Нали така се прави?
— Да, Рандолф. Такива са процедурите.
Кураторът отмести пръсти от клавиатурата и кимна с глава:
— Е, добре, готов съм да тръгваме.
— Какво искаше да ми покажеш?
— Всъщност нищо. Или нещо, което скоро ще се превърне в нищо.
Рандолф завъртя монитора към мен. Върху него се появяваха и изчезваха имена и номерация на файлове, подели някаква безумна игра.
— Аз също си имам някой и друг трик, свързан с компютрите — подхвърли той. — Един от тях се нарича „бомба“.
Хвърлих се напред и натиснах някакви клавиши. Нищо. Имената на файловете продължаваха да подскачат върху екрана.
— Какво си направил?!
— Това не може да спре, мистър Кели.
Прозвуча тих звуков сигнал и имената на файловете окончателно изчезнаха. На тяхно място се появи самотен мигащ курсор.
— Готово — усмихна се Рандолф. — Всички файлове и имейли са изтрити — както от моя компютър, така и от компютрите на получателите. Възстановяването им е невъзможно, дори и с най-сложните софтуерни програми. „Бомбата“ е колкото ефективна, толкова и смъртоносна.
— Не ти вярвам.
— Не е нужно да ми вярваш. Но фактът си е факт.
Рандолф вдигна диска, който бях оставил на бюрото.
— Това тук вече няма никакво значение.
Хвърли го в кошчето до краката си и стана.
— Не искам да се чувстваш зле, мистър Кели. Ти си ирландец, а аз не съм. Произходът винаги има значение, както би казал уважаемият Чарлс Хюм.
След тези думи Рандолф напусна кабинета, за да попадне право в ръцете на полицията. Два часа по-късно излезе от сградата на Чикагското историческо дружество в компанията на адвоката си. Срещу него не бяха повдигнати никакви обвинения, а дори напротив — бяха му поднесени извинения от най-високо място. Убиецът Лорънс Рандолф се оказа един абсолютно свободен човек.
Седях в „Били Козела“. По-точно във ВИП сектора, в който имаше две дървени маси и няколко стола около тях. Персоналът се беше погрижил да ни отдели от простолюдието посредством нещо, което приличаше на зелена завеса за баня. Насреща ми седеше Фред Джейкъбс. Минаваше единайсет сутринта и той се бореше с втория си „Рогат козел“. Аз глътнах четири аспирина и отпих глътка кафе, което имаше вкус на отпадните води, вливащи се в река Чикаго. През нощта почти не бях мигнал. Започнах с федералните ченгета, а после дойде ред на Родригес. Накрая проведох среща със съдийката, която беше подписала заповедите за обиск и задържане на Лорънс Рандолф. Известна още с името Рейчъл Суенсън.
ФБР и Родригес проявиха разбиране. Рейчъл предложи няколко нюанса на презрението. Без информацията в компютъра на Рандолф нямаше нищо, което да го свързва с убийството на Алън Брайънт. Естествено, аз все още разполагах с всичко, което беше записано на неговия харддиск. За съжаление прехвърлянето беше станало от неговия лаптоп, докато той кротко си седеше в „Старбъкс“. Изключително ефективна, но напълно незаконна операция.
— Кажи ми нещо за оня скинар Лестър — промърмори Джейкъбс, който изобщо не изглеждаше впечатлен от тънкостите на юридическата система. Той мислеше единствено за материала, който му предстоеше да напише.
— Снощи Родригес го прибра.
— Нека отгатна. Лестър никога не е чувал за човек на име Лорънс Рандолф.
— Точно така.
— И те го пуснаха да си ходи.
Поклатих глава и плъзнах длан по тридневната си брада.
— Федералните имаха заповед за обиск на дома му. Открили са две хиляди дози кокаин и един разглобен примус. Според Родригес го чакат от двайсет и пет до доживот. Ти получаваш ексклузивните права.
— От това няма да спечеля „Пулицър“, Кели.
— Нека видим какво ще каже петият етаж — промърморих аз и погледнах часовника си.
В следващия миг зелената завеса се плъзна встрани и в „сектора“ се появи Патрик Уилсън. На крачка зад него мярнах физиономията на главния прокурор на окръг Кук Джералд О’Лиъри. Двамата нервно се огледаха. Вероятно се питаха къде сме скрили микрофоните и камерите. Пръв проговори братовчедът на кмета.
— Радвам се да те видя, Фред — поздрави той. — Здравей, мистър Кели. Надявам се, че и двамата познавате Джералд О’Лиъри.
