— Останалата част от дневника открих преди четири години. Там историята беше пълна. И когато разбрах какво е направил Джосая и с какво се е разделило семейството ми…
— Стана алчен.
— Прокламацията принадлежи на семейството ми. Тя ми е наследство.
— Наследство, което искаш да откриеш, за да го продадеш.
— То си е мое, мистър Кели!
— По какъв начин книгата на Шийхан е попаднала в ръцете на Удс?
Рандолф пристъпи към стената с книги и издърпа една, без да гледа заглавието.
— Подозирах, че номер четири е някъде в района на Чикаго, но нямаше как да съм сигурен.
— Затова ти е трябвала помощ. От човек, който е достатъчно енергичен да свърши работа, но когото да можеш да контролираш.
— Нещо такова — кимна Рандолф.
— Тогава реши да включиш кметския екип, така ли? И по-конкретно Джони Удс?
— Надявах се да налапат въдицата относно пожара — обърна се да ме погледне Рандолф.
— И да им прехвърлиш черната работа. Като в крайна сметка те отведат директно до екземпляр номер четири.
— Такава беше идеята.
— Ама не се получи, а?
— Удс ме излъга.
— Защо ли не съм изненадан?
— Имаш право. Каза, че е открил книгата. Собственост на Брайънт, който живее на Хъдсън Стрийт.
— Но на практика Удс вече я бил взел от Брайънт — добавих аз.
Рандолф кимна.
— Когато отидохме в къщата…
— Отидохме?
— Лестър настоя да ме придружи. Впоследствие се оказа, че това е грешка.
— Продължавай.
— Брайънт ни посрещна враждебно. Попита ни защо се интересуваме от книгата, а после добави, че предната вечер я дал на Удс.
Представих си възрастния професор, изправен срещу някаква бръсната глава във всекидневната на къщата си. Усетих гнева му, примесен със страх. Или страха му, примесен с гняв.
— Нека отгатна — рекох. — Вие не сте повярвали на Брайънт.
— Аз му повярвах, но Лестър не беше толкова сигурен.
— И го убихте.
— Лестър искаше да му приложим „водната дъска“. Каза, че това е любим похват на ЦРУ при изтръгването на признания. Познаваш ли тази техника?
— Разбира се. Слагаш жертвата да легне върху дъска и изливаш вода върху лицето й, а тя има чувството, че се дави.
— За съжаление при мистър Брайънт това не беше чувство, защото наистина се удави. Ужасен инцидент! Тук му е мястото да заявя, че дори не съм го докоснал с пръст. Всичко свърши Лестър.
— Типично изявление на плъх! — ледено процедих аз. — Вътре наистина ще ти се зарадват, Рандолф.
Клепачите на събеседника ми запърхаха зад очилата.
— А какво стана със сделката ни?
— Казах ти, че ще направя каквото мога. А сега ми разкажи за убийството. Защо ви бяха нужни толкова усилия?
— Моля?
— Пясъкът в устата на Брайънт. Защо сте го сложили там, след като човекът вече е бил мъртъв?
Кураторът изпуфтя, както може да го направи само един учен — дори когато въпросният учен е съучастник в убийство.
— Реших, че някакъв елемент на сложност на местопрестъплението няма да е излишен — обяви той.
— С цел пожарът да е един от възможните мотиви? А може би и за да попритиснеш Джони Удс?
Рандолф кимна и отново пристъпи към библиотеката. Но този път потърси определено заглавие.
— Вече си запознат с част от историята на големия пожар, това може би ще ти хареса — промърмори той и измъкна една стара и прашна книга, доста голям формат. Сложи я на бюрото и разтвори кориците. Под тях се оказа карта на Чикаго от 1871 година, изработена върху пергамент.
— Пожарът е поглъщал Чикаго на части, квартал по квартал — продължи той. — Хиляди хора са изскочили на улиците, но настилката по онова време също била дървена и част от нея вече горяла. Но къде другаде биха могли да отидат тези клетници?
Прелистих страницата и погледът ми спря на една илюстрация. Тъмна и вряща река от хора, изрисувана с избеляло мастило. Ужасени физиономии, бягащи към водите на езерото Мичиган сред буйните пламъци. Единствената надежда за спасение.
— Според историческите хроники на брега на езерото се стекли десетки хиляди хора. Част от тях навлезли във водата, но само за да открият, че тя е гореща, близо до точката на кипене. Въздухът също бил нетърпимо горещ. Нагорещените му струи буквално прогаряли плътта, чак до костите. Всяко поемане на дъх водело до изгаряне на вътрешните органи.
Рандолф прелисти следващата страница, която също беше запълнена с рисунки.
— Част от тълпата започнала да се заравя в пясъка, чак до шията. Това било мъдър ход, защото почвата под повърхността била влажна и хладна. Но възникнал друг проблем.
— Вятърът — промърморих аз.
— Отлично, мистър Кели. Талази нажежен въздух връхлетели над крайбрежната ивица. Оцелелите ги нарекли
Затворих книгата с отдавна забравени лица. Очи, изпълнени с ужас, които търсят помощ от небето. Натъпкани с горещ пясък усти, заровени в земята глави.
— И вие направихте същата постановка на Алън Брайънт, а?
— Вече споменах, че Лестър държеше да го ликвидираме. А аз просто му предоставих подходящия исторически контекст. Може ли?
Станах и му отстъпих мястото си. Рандолф включи настолния компютър и извърна глава да ме погледне.
