Кел пътува до Киев с паспорта на името на Хардуик, като след Виена положи усилие да си припомни в подробности собствената си легенда, да се подготви за всяка евентуалност, да предвиди всеки шанс, който би помогнал на сформирания набързо екип да отмъкне Абакус под носа на СВР. Известно време разучава съсредоточено картата на Одеса и наизусти всичко, до което успя да се добере, за реда на преминаване на пътници през граничния контрол на пристанището. Оставил бе предварителни инструкции в папката с чернови на един профил в Джимейл, за който всичките десетима агенти имаха парола. Бе прикрепил снимки на Клекнър и Минасян и бе насрочил среща на екипа в един ресторант в центъра на Одеса за събота в осем вечерта. Извън това хората от екипа щяха да имат ограничени възможности за контактуване помежду си по чисти телефони с британска регистрация, които щяха да се включат, след като минеха паспортния контрол.
Амилия бе предложила да ползват агенти от посолството в Киев - както заради познанията им за обстановката на място, така и за оптимална численост, - но Кел настоя да не ги намесват. Ако хората на Минасян наблюдаваха персонала на МИ6 в Киев, това можеше да ги отведе право към тях и да провали операцията им.
И двата самолета на Кел - в Лондон и Виена - излетяха със закъснение. Той пристигна в Одеса три часа след разписанието. От МИ6 му бяха запазили кола под наем на името на Крис Хардуик, но на летището минаха още четирийсет и пет минути, преди чиновникът от фирмата да намери колата му.
- Няма коли - повтаряше отегчено той на оскъдния си английски. - Всички свършили.
Минаваше полунощ, когато Кел най-после се добра до града, ориентирайки се по джипиеса през лабиринта от булеварди в историческия център. Не бе спал от близо два дни, но успя да подремне няколко часа в хотелската стая, след като получи потвърждение с криптиран имейл, че Рейчъл е „в безопасност и добре“ в Истанбул.
Амилия бе подчертала колко важно за операцията е Рейчъл да се придържа към легендата си; ако сега бъдеше изведена по спешност в Лондон, това щеше да се изтълкува като паническа реакция от страна на СВР и щеше да потвърди съмненията им, че е разработвала Абакус. По-добре беше да остане в Турция и да продължи да търси връзка с Клекнър. За целта Рейчъл изпрати два есемеса на американеца плюс един имейл, за да му поиска сметка защо не отговаря на обажданията й. Амилия й бе дала указания да скъса с него в неделя сутринта („Не мога да ПОВЯРВАМ, че си позволи да се подиграеш така с мен!“), което щеше да й позволи да се прибере в Лондон още в понеделник, без да предизвика подозрение.
Кел се събуди призори от тракането на климатика в стаята му. Господин Хардуик беше настанен в „Лондонская“ - реликт от романтичното досъветско минало на Одеса с високи сводести тавани, широки коридори и импозантно вито стълбище, което се спускаше надолу до пищното фоайе в стил „Бел епок“. Кел планираше да оползотвори часовете до обед, като отиде пеша с опознавателна цел до пристанището, след което да се срещне с Дани, за да обсъдят най-добрия начин за отвличането на Клекнър.
Утрото беше влажно, въздухът в Одеса миришеше на моторно масло и на море. Кел излезе от „Лондонская“ и тръгна на изток покрай шпалир от чинари към красивия площад в италиански стил, от който по Потьомкинското стълбище се излизаше долу на пристанището. Продължи пеша на юг, като оглеждаше мрежата от улици от двете страни на „Дерибасовская“ -главния пешеходен булевард. Лади от съветско време се друсаха по паважа под яркото слънце. Красиви украинки, облечени в десет сутринта като за сватба, се клатушкаха на високите си токове под плътно прилепнали рокли. Кел спря за чаша кафе в един ресторант, който рекламираше едновременно суши и наргилета, после се върна на площада.
Най-горе на Потьомкинското стълбище беше застанал разгърден юноша, а на рамото му бе кацнал огромен орел. Туристи снимаха птицата, докато млада германка оглеждаше със страхопочитание клюна и ноктите й. Кел подаде на младежа банкнота от десет гривни и сам направи няколко снимки, после продължи да снима напосоки околностите, включително входа към зъбчатата железница, която се движеше успоредно на стълбището. Групичка от двайсетина туристи стояха в подножието на статуя на мъж, когото Кел разпозна по надписа на кирилица като херцог Дьо Ришельо, френски аристократ от осемнайсети век, явно свързан по някакъв начин със славното минало на Одеса. Облечен като римски сенатор, той бе протегнал напред ръка, а в дланта му си почиваше жив гълъб. Кел приседна в основата на паметника и се загледа на юг към Черно море.
