По-студената война полностью

Кодак харесваше Минасян. Възхищаваше се от неговия кураж, от инстинктите му, от професионализма му. Заедно бяха свършили сериозна работа; заедно бяха в състояние да донесат невероятна промяна. Но той усещаше, че руснакът от време на време изпада в известен мелодраматизъм.

Ако смяташ, че си бил разкрит, не се появявай в чайната в Анкара. Вместо това намери мобилен телефон, купи си или вземи назаем, и изпрати на номера ми съобщение от една дума: „БЕШИКТАШ“. Ако това по каквато и да било причина се окаже невъзможно - не разполагаш с уречения знак или с мобилен телефон, - иди до телефонна кабина или друг стационарен пост, набери номера и когато някой от другата страна вдигне, изречи същата тази дума. Ако ние се свържем с теб и употребим тази дума, това означава, че си разкрит и трябва незабавно да напуснеш Турция.

На Кодак му се струваше малко вероятно да бъде заподозрян в измяна, камо ли да го заловят на местопрестъплението, докато предава държавни тайни на СВР. Той беше твърде умен, твърде предпазлив, винаги съумяваше да прикрие следите си. Въпреки това си бе дал труда да запамети местата на срещите, инструкциите за действие при извънредни ситуации и всички цифри, имащи отношение към тях.

В случай, че бъдеш разкрит, разполагаш с три алтернативни явки. Запомни ги добре. Ако кажеш „БЕШИКТАШ ЕДНО “, нашият човек ще те чака в двора на Синята джамия в уречения час. Ще ти се представи и ти ще го последваш. Ако прецениш, че Турция не е безопасна за теб, премини границата и иди в България; в такъв случай съобщението е „БЕШИКТАШ ДВЕ“. При никакви обстоятелства не се опитвай да вземеш самолет. В уреченото време ще те потърси човек в бара на грандхотел „ София “. При изключителни обстоятелства, ако сметнеш за нужно да се озовеш на територията на бившия Съветски съюз, откъдето могат по-лесно да те изтеглят в Москва, от Истанбул тръгват кораби. Винаги ще си добре дошъл в Одеса. Кодът за тази извънредна ситуация е „БЕШИКТАШ ТРИ“.

В последно време Кел бе открил, че броят на погребенията, на които присъстваше за една календарна година, бе станал по-голям от броя на сватбите. Докато двамата с Амилия пътуваха на север в претъпкания първокласен вагон от гара „Юстън“, той имаше усещането, че тази промяна бе настъпила някак изневиделица: до един момент той беше онзи млад мъж със строгия сив редингот, който хвърляше с шепи конфети над главите на прехласнати от щастие млади двойки всеки трети летен уикенд; и изведнъж се бе превърнал във ветерана шпионин на неопределената възраст между четирийсет и петдесет, който долиташе от Кабул, за да погребе поредния свой приятел или роднина, умрял изневиделица от рак или цироза. Сега, докато се оглеждаше във вагона, Кел изпита особено чувство: беше по-възрастен от почти всички наоколо. Какво се бе случило с него? Дори кондукторът имаше вид, сякаш бе роден след падането на Берлинската стена.

- Изглеждаш ми уморен - каза Амилия, като вдигна поглед от коментарната страница на „Индипендънт“. Напоследък тя ползваше половинки очила за четене и изглеждаше точно на възрастта си.

- Благодаря, много си любезна-отвърна Кел.