- Саймън искаше да произнесе надгробното слово за Пол - каза Амилия и се огледа в близкото огледало, докато обличаше палтото си. Двамата бяха омели пайовете си с пилешко и си бяха поделили сметката. -Той не мислеше, че това би могло да бъде проблем. Трябваше да го спра.
Откакто бе произведен в рицарско звание от принц Чарлс миналата есен, Хейнс се бе появявал на Литературния фестивал на „Сънди Таймс“, правил бе изказвания за разузнаването пред Кралското географско дружество, ентусиазирано бе споделял музикалните си вкусове в социалните мрежи. Може да се каже, че той бе първият бивш ръководител на британското разузнаване, който активно извличаше ползи - материални и като средство за печелене на популярност - от шпионската си кариера. Една надгробна реч от неговата уста би разкрила Пол Уолинджър като шпионин пред множеството негови близки и приятели, събрали се в Картмел да го изпратят с убедеността, че покойникът е бил дипломат от кариерата или дори земевладелец.
- Лош навик от Службите за сигурност - продължи Амилия. На шията си имаше златно колие и сега вдигна ръка, за да пипне верижката. - Скоро и мемоари ще започнем да пишем. А къде отиде
Кел се ухили, докато си мислеше дали думите на Амилия не са предупреждение към самия него:
- Готова ли си? - попита я той.
Кел си бе поръчал чаша риоха, която сега допи набързо, хвърляйки на масата няколко монети за бакшиш. Амилия срещна погледа му и за един кратък миг усети уязвимостта си пред онова, което предстоеше. Когато излязоха навън, под лазурното следобедно небе, тя го стисна леко за ръката и прошепна:
- Пожелай ми късмет.
- Ще се справиш - каза той. - Късмет е последното, от което имаш нужда.
Беше прав, разбира се. Малко след три, когато събралото се множество стана на крака, за да посрещне Джоузефин Уолинджър, Амилия вече бе възприела достойната поза на лидер и директор - поза, която с нищо не издаваше, че мъжът, за чието изпращане бяха дошли над триста опечалени, е бил за нея нещо повече от уважаван колега. От своя страна Кел се чувстваше странно далече от църковната служба, сякаш тя изобщо не го засягаше. Пееше псалмите, изслуша чинно проповедта, кимаше на съответните места от заупокойното слово на енорийския свещеник, който с подобаващо обтекаеми фрази възхваляваше добродетелите на този „скромен мъж“, „служил вярно на родината“. Но все някак не можеше да се концентрира.
Докато крачеше към мястото на гроба, той чу сред тълпата една-единствена дума - „Хамаршелд“ - и веднага разбра, че конспиративните теории набираха скорост. Даг Хамаршелд беше швед, генерален секретар на ООН, загинал в самолетна катастрофа през 1961 г. на път за подписване на мирната сделка, която би предотвратила гражданската война в Конго. Самолетът му DC6 се бе разбил в джунглите на някогашна Родезия. Твърдеше се, че бил свален от наемници; имаше и такива, които вярваха, че зад инцидента стояли британските служби в съглашателство с ЦРУ и южноафриканското разузнаване. Още откакто чу новината в неделя, Кел не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че смъртта на Уолинджър не е случайна, че в нея са замесени тъмни сили. Самият той не можеше да обясни защо смята така; знаеше само че Уолинджър се бе славил като изключително дисциплиниран пилот, педантичен до параноя с предполетните проверки на машината, а сега прошепнатото име на Хамаршелд затвърди подозренията му. Оглеждайки незапомнящите се физиономии на шпиони, пръснати сред множеството - призраци от отминали епохи, участвали в десетки секретни операции под шапките на най-различни служби, - Кел си каза, че със сигурност някой от събралите се в този църковен двор знаеше защо самолетът на Уолинджър бе паднал от небето.
