Опечалените се подредиха в неправилен правоъгълник около гроба, бяха може би двеста мъже и жени, в десет редици, сред които Кел различи хора от ЦРУ, от канадските тайни служби, трима от МОСАД, както и колеги от Египет, Йордания и Турция. Докато енорийският свещеник четеше напевно заупокойната молитва, Кел се питаше под обвивката на секретност, която някак естествено се образуваше около един шпионин като корички около отворена рана: какъв ли грях бе сторил Уолинджър, какви ли предателства бе разкрил, за да си докара смъртта? Дали бе притиснал твърде силно Сирия или Иран? Дали не бе разкрил операция на СВР в Истанбул? И защо точно в Гърция, защо точно на Хиос? Може би все пак официалната версия щеше да се окаже вярна: механична повреда в машината. И все пак Кел не можеше да се отърси от усещането, че приятелят му бе станал жертва на предумишлено убийство: не беше извън сферите на възможното самолетът му да е бил свален с ракета или нещо такова. Докато ковчегът с останките на Уолинджър се спускаше надолу в земята, той хвърли крадешком поглед вдясно и видя Амилия да попива сълзите от очите си. Дори Саймън Хейнс имаше вид на съсипан от скръб.
Притворил очи, за пръв път от месеци насам Кел се улови, че се моли наум. Устните му мърдаха беззвучно. Той се сепна, извърна се и тръгна обратно към църквата, като се питаше дали опечалените на някое погребение на колега от британските тайни служби след двайсет години щяха да произнасят шепнешком името „Уолинджър“ като синоним на убийство със заличени следи.
След по-малко от час опечалените се отправиха към фермата на Уолинджър, където един хамбар близо до главната къща беше подготвен за бдението. Импровизираните дървени маси бяха отрупани със сладкиши и сандвичи от триъгълни филийки хляб с изрязани кори. На страничните масички имаше бутилки вино и уиски, а две жени от селото поднасяха чай и кафе на обветрените ветерани от трансатлантическото шпионско братство. Кел бе посрещнат със смесица от радост и съжаление от бившите си колеги, повечето от които бяха твърде предпазливи егоисти, за да засвидетелстват искрената си подкрепа на претърпелия фиаско „Свидетел X“. Други бяха чули за развода на Кел и полагаха съчувствено ръка върху рамото му, сякаш бе претърпял кой знае каква загуба или му бяха открили рядка и нелечима болест. Той не им се сърдеше. Какво друго можеха да му кажат при такива обстоятелства?
Цветята от ковчега на Уолинджър бяха прибрани и поставени във вази в единия край на хамбара. Кел пушеше цигара отвън, когато забеляза сина и дъщерята на Уолинджър - Андрю и Рейчъл, - които, наведени над букетите, четяха съболезнователните картички и коментираха по-интересните послания. На двайсет и осем, Андрю бе по-младият от двамата и според слуховете работеше в Москва като банкер. Кел не бе виждал Рейчъл може би повече от петнайсет години и беше впечатлен от сдържаното достойнство, с което подкрепяше майка си край гроба. Андрю плачеше безутешно за баща си, докато Джоузефин гледаше с невиждащи очи зейналата черна яма, застинала като истукан - Кел си бе казал, че вероятно е упоена. А през цялото това време Рейчъл бе запазила необичайно спокойствие, сякаш само тя знаеше някаква тайна, която даваше покой на душата й.
Вече беше допушил цигарата си и разтриваше фаса с обувка в земята, давайки ухо на някаква смешна историйка за вятърни турбини, която разказваше местен фермер, когато видя, че Рейчъл се наведе и вдигна една от картичките, привързана за малко букетче цветя в единия край на хамбара. Беше сама, на няколко метра от Андрю, и Кел виждаше ясно лицето й. Той забеляза как тъмните й очи се присвиха, докато четеше картичката. Лицето й почервеня от внезапен прилив на гняв.
Онова, което последва, го изуми. Рейчъл се наведе и бръсна с ръка букетчето, което отхвръкна встрани, докато се спря в белосаната стена на хамбара. После пъхна картичката в джоба си и се върна при Андрю. Двамата не размениха и дума. Рейчъл сякаш не искаше да замесва брат си в онова, което току-що бе открила. Малко по-късно тя се обърна и отиде при дървените маси, където я пресрещна жена на средна възраст с черна шапка. Доколкото можеше да прецени, Кел беше единственият, забелязал случилото се.
В хамбара беше горещо и не след дълго Рейчъл свали палтото си и го преметна през облегалката на един стол. Тя почти през цялото време разговаряше с гостите, които се спираха при нея, за да й поднесат съболезнованията си. В един момент избухна в смях и всички мъже в помещението се извърнаха като един, за да я погледнат. Рейчъл се славеше с красотата и ума си; Кел бе ставал свидетел на разговори между колеги, които точеха лиги по нея. Но тя се оказа различна от онова, което си бе представял; в цялото й държание, в достойнството, което излъчваше, в решителния жест, с който бе захвърлила букетчето, в завидното й умение да овладява емоциите си имаше нещо, което Кел намираше за твърде интригуващо.
