— За момент не бях уверена, че ще можеш да се справиш с разследването. Голям натиск трябваше да понесеш, който нямаше нищо общо със случая Йергенсен. Как мислиш, че стана последното изтичане на информация? Някои в отдела обвиняват мен, доколкото зная, но аз се кълна…
— Аз зная, че не беше ти, Дафи. И всеки, който познава Дафи Матюс, знае, че това не е в нейния стил. Този, който е предал тази информация — първо, че сме арестували някакъв мъж в района на убийствата, и второ, че този мъж съответства на профила на Научния център — той директно е отговорен за убийството на Йергенсен. Той или тя, няма значение. Важното е, че трябва да се махне от органите на сигурността. Съмнявам се, че въобще някога ще узнаем кой го направи.
— Това е грозната страна в живота на едно ченге: толкова много въпроси без отговори, както и следствия, недоведени докрай. Като психолог разбирам нуждата от пълнота и завършеност. Недовършените дела в живота на човека, стресовете и напрежението в даден момент стават непоносими.
— Кажи ми повече по този въпрос.
Тя бе забола погледа си в чинията.
Болд ядеше лакомо.
— Аз мислих по твоя така наречен дубльор — каза тя. — Да?!
— Да, да! Ако се доближиш до него, бих искала да ми направиш една услуга.
Болд веднага си помисли, че тя ще започне да му говори за своите основания за специално третиране. „Значи ще искаш нещо от мен“ — помисли си той. От друга страна, както в случая с описанието на Ратлидж от Паджит Саунд, наистина съществуват неща, които стават на повърхността, а други се случват под повърхността. Нищо не е така просто, както изглежда.
— Слушам.
— Ние, имам предвид хората от моята професия, рядко имаме шанса да работим с една престъпна личност преди ареста. Привличат ни обикновено по-късно, когато трябва да се идентифицира и да се класифицира степента и спецификата на едно заболяване. В повечето случаи физическото им състояние. А междувременно откриваме, че индивидът изпитва типичното чувство на примирение със своя собствен фалит в живота и с перспективата на доживотния затвор.
— Какво всъщност искаш от мен? — попита той с не съвсем толерантен глас.
— Просто мисля на глас, това е всичко.
— Дафи…
— Ако знаеш кой е той, и това не пречи на работата, бих се радвала да имам поне пет минути с него, преди да бъде арестуван.
— Невъзможно, това е моята първа реакция.
— Бях сигурна, че това е така, но мислех, че може да възникне удобна ситуация за това.
Той кимна.
— Да, би могла, предполагам.
— Нека да спрем дотук. Просто помни това.
— Окей.
— Въпросът е, че трябва да се разчита на някаква невероятна случайност. Но такъв шанс би помогнал на хората не само от моята професия, а и от нашата професия също. Би могъл да ни даде нещо за вътрешната мотивация и рационалност, които ние изпускаме щом лицето бъде поставено в извънредна ситуация.
— Нали казах, окей?
— Съжалявам. Аз те разстроих.
— Не върви много тази седмица. Но това не е твоя грешка.
— Съжалявам, Лу.
— Наистина няма проблеми. Грешката не е твоя. Много неща се въртят в главата ми. Понякога трябва да мисля за толкова много неща, че става невъзможно да се мисли. Как се нарича това, когато не се прави нищо смислено?
— Напротив, всичко това има голям смисъл.
Той отпи от чашата си. Чувстваше се приятно и леко.
— Аз съм самотен, Дафи. — Лицето му се втвърди. — Самоизолирах се. Като ченге, свикнал съм да се занимавам само с моята работа. Сега виждам, че имам твърде много задължения. Но всичко зарязах и се занимавам само с едно. Изолирах се от всичко, освен най-важното. Да си ченге, значи да си безнадеждно болен, или нещо такова: болестта те изяжда, изцяло, бавно, но сигурно. Позволих работата да погълне всичко в моя живот и изведнъж се озовах в положение да се възмущавам от себе си.
— Това е разбираемо.
— Но всичко си направих аз. Никой не ми е виновен. — „Никой, освен този Кръстат убиец — помисли си той. — Какво ще кажеш за това, Дафи?“
— Чул ли си слуховете? — попита го тя.
— Слухове има за всеки от нас.
— Съвсем вярно.
— Ако не искаш да говорим…
— Напротив, искам. — Тя замълча.
Той чакаше.
— Имах частна практика известно време. Като част от клиника. Имах собствени пациенти. — Тя постави вилицата си на масата. — Хората са толкова сложни! — каза с провлечен глас. — Имах в практиката си една млада жена. Не много хубава и неособено умна. — Болд почувства, че тя бе някъде твърде далеч. — С нея бил злоупотребил нейният втори баща пастрок. Злоупотребил сексуално. Злоупотребявал често, многократно. Години наред. Карал я да прави страшни неща. Тя била съвсем млада, за да знае нещо по-добро. Бяха минали няколко години преди да ме срещне и да започне да разбира цялата тежест на положението, в което се намираше. Тя прекара голяма част и от зрялата си възраст, мислейки, оглеждайки се назад, и всичко това бе много тягостно. Работихме заедно върху нейния проблем.
Дафи изглеждаше като хипнотизирана от свещта. Болд забеляза, че погледът й беше съсредоточен в пламъка на свещта. С колебанията на пламъка се променяше и нейното изражение.
