Той се зае със задачата да измие чиниите — дребна работа — но почти веднага я изостави. Чувстваше се дяволски добре, за да се занимава сега с чинии. Декстър Гордън виеше по радиото в момента. Болд се облегна на дивана, който бе взел под наем. Заслуша се в лиричния глас на тенора. Действаше му успокоително. Междувременно картини от бурното и безразсъдно любовно преживяване с Дафи започнаха да нахлуват в главата му, които атакуваха и меките му части. Почувства желание да я сграбчи, където и да се намира сега, и да бъде отново с нея. Мислеше, че никога след младежките си години не е бил толкова мъжествен, и се питаше каква бе тази химия, която можа да го възроди толкова бързо и така цялостно. За него това беше някакво чудо. Вчера той беше импотентен!
Същевременно чувство за вина започваше да се прокрадва и да се усилва постепенно, както се надигаше нивото на водата след буря. Неговото прекарване с Дафи бе много буйно и твърде хубаво за един женен мъж, за да не почувства той заедно с всичко друго и някаква вина. Той знаеше как Елизабет би се почувствала, ако узнаеше за тази среща, и въпреки нейните собствени изневери, той не намираше в себе си достатъчно презрение към нея, за да оправдае използването на сегашното си положение.
Телефонът иззвъня точно когато саксофонът изпълняваше соло. Болд бе толкова уморен да отговаря на спешни повиквания поради глупостта на телефонната компания, че почти не отговаряше. Той погледна към телефона и вдигна слушалката бавно, без всякакво желание. Ако търсеха него, беше твърде късно — почти десет часа — освен ако не бяха някакви лоши новини.
Като вдигна слушалката, бе сепнат от припряно почукване на входната врата — беше Дафи зад неугледната прозрачна драперия.
— Детектив Болд? — питаше гласът по телефона.
— Една минутка — каза той, бързайки към вратата, щастлив по-бързо да я отключи и отвори.
Тя сключи ръце около врата му. Той затвори очи под великолепието на сензацията. Обгърна с ръце нейната талия и я притисна към себе си.
— Ах, Лу! — бе нейният стон.
Той веднага я пусна, като видя, че плачеше. Две поточета сълзи се спускаха по бузите й.
— Дафи? — Той погледна назад към отворения телефон върху евтината подставка. — Какво има? — Сърцето му започна да бие силно.
Тя едва сега забеляза телефона и тъмните, ужасени очи на Болд.
— Съжалявам! — извиняваше се тя. — Току-що разбрах от диспечера…
— Дафи!…
— Семейство Левит! — извика тя. — Кръстатия убиец! Убил ги е… Родителите…
Той се освободи от нея, тръгна към телефона, върна се отново към Дафи.
— А Джъстин? — извика високо, лицето му бе напрегнато. Повтори: — Какво е станало с Джъстин?
Тя клатеше глава.
— Джъстин? Дафи, какво е станало с Джъстин? — Хвана я за раменете и я разтърси. — Дафи!
От хубавите й очи отново потекоха сълзи. Тя трепереше. Устата й беше отворена, но думи не излизаха. Най-после изстена.
— Той е изчезнал, Лу… признаци за борба…
С влизането си в хола на семейство Левит, Болд почувства, че стомахът го присвива. Въпреки цялата бъркотия, шума и вълненията на десетки полицаи и светлините на множество патрулни коли, той можа да почувства целия ужас на жертвите. Върху стената, изписано в тъмнокафяво от засъхващата кръв, се четеше единствена дума:
СТОП!
— Всички навън! — разнесе се твърдият глас на лейтенант Шосвиц, но Болд знаеше, че тази заповед не се отнасяше за него.
Той остана твърдо в средата на стаята, докато другите детективи се изтеглиха. Светло оцветените лампи на полицейските коли продължаваха да пръскат светлина и върху стените на стаята, създавайки илюзия за наличие на голяма панаирна въртележка. Шосвиц съчувствено постави ръката си на рамото на Болд.
— Жесток удар! — каза той.
Стаята представляваше страхотна каша. Зад обърнат стол се показваше оголен крак на мъж.
— Момчето? — попита Болд намусен.
— Не зная. Правилно?
— Не знаете?
— Има признаци на борба в неговата стая. Тялото му не е намерено.
— О, боже! — Болд пристъпи крачка напред.
Шосвиц поясни:
— Изтърбушил е жената. Кухненски нож. Изнасилил я е, мисля. Доказателство за канибализъм.
— О, боже мой!
— Той не е на себе си, Лу. Ние смятаме, че това има нещо общо с факта, че момчето го е видяло. Сигурно мисли, че с това е разкрит. Дафи би могла да ни каже нещо повече.
Болд кимна, за да го накара да замълчи.
Стаята на момчето беше разхвърляна. Имало е борба, но нямаше следи от кръв.
— Жив е! — прошепна той.
— Възможно е! — съгласи се Шосвиц. — Но аз не бих разчитал на това.
Беше почти два часа през нощта, когато Шосвиц, Болд и Дафи Матюс се срещнаха в специалната зала „А“ за разпити. Дафи изглеждаше много бледа и се движеше бавно. Погледна мъжете с нерадостна полуусмивка и седна на един стол. Въздъхна тежко и започна да преглежда своите бележки.
Болд не можеше да се освободи от представата си за изплашения до смърт Джъстин Левит в лапите на кръвожадния престъпник.
