— Ще бъда честна с теб, Лу! Не ми харесва. Това е лош план. Позволи ми да ти обясня моята гледна точка и да ти кажа какво отговорих на Шосвиц. Ти прекрачваш една много тънка линия тук. Разбирам, че законът може и да разрешава такова нещо, но моето виждане е, че по същество това е устройване на капан. Това ме засяга като лекар. Ти създаваш преднамерено психологически стимул, с цел подстрекаване на заподозрения към престъпни действия. Доколкото ми е известно, такъв съдебен прецедент не съществува — аз все още разглеждам този въпрос; с него се занимава и Боб Шол от канцеларията на прокурора, но за сега смятам, че това може много лесно да се обърне срещу теб. Още по-лошо е това, че ти знаеш вероятността той да я атакува. Между другото, аз съм съгласна с теб. Преди всичко искам да кажа, че той промени своя ритуал, но не го напусна. Той е амбициран сега повече от всякога да наказва жените, и вие можете да бъдете сигурен, че неминуемо ще тръгне след детектив Гейнис. Аз съм почти уверена в това. Но тук именно е твоята дилема. Ти си сигурен също. Ти на това разчиташ — да го примамиш, да го предизвикаш към ново убийство. Един опитен защитник би могъл да обърне нещата на сто и осемдесет градуса и да ги насочи срещу теб, и да постигне освобождаване на престъпника.
Болд затвори очи. Той не бе и помислял, че създава един особен психологически случай-капан, не бе мислил по това, че може би създава някакъв особен род юридически прецедент, и всичко това го подлудяваше.
— За бога, Дафи, не зная какво да кажа.
Тя се приближи и докосна коляното му.
— Не се опитвам да те спра, Лу. Зная, че се тревожиш за момчето, повярвай ми, аз съм с теб, но лейтенантът сметна, че всичко това създава нови моменти в случая, и поиска ти да го знаеш също. Ландж ще тръгне след нея, Лу. Разчитай на това.
Изведнъж тя му се видя млада и наивна.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.
Той помисли за момент.
— Да, мисля, че можеш. Свържи се с Куантико и им дай последните данни — калта, не забравяй калта, чистотата в неговата стая, афиша с Христос, дрехите в килера. Предай им всичко, което имаме за семействата Левит и Фабиано, и нека видим дали биха могли да ни помогнат да стесним радиуса на търсенето на Джъстин. Добави всичко това към профила, може би ще ни каже нещо.
Тя кимна. Очевидно не споделяше неговата увереност.
— Ще се опитаме.
Когато Болд получи съобщението на подвижното наблюдение за това, че Ландж вече се бе върнал в магазина, веднага се отправи към апартамента на Боби Гейнис, паркира колата си на няколко блока разстояние и се присъедини към нея. Тя бе облечена в сини джинси, бяла тениска, без сутиен и боса. Изглеждаше наистина чудесна — наистина ти спира дъхът, като я погледнеш — нещо като в песента на Брус Спрингстийн. Болд помисли именно за това, защото се чуваше едно рокпарче на Спрингстийн от нейното домашно стерео. Елизабет бе запалена поклонничка на Спрингстийн също. Болд знаеше неговия албум „Борн то рън“. Беше доста стар албум и Елизабет го беше почти изхабила още преди няколко години. Болд препоръча да се намали, за да не пречи на скрития микрофон.
Тя каза небрежно:
— Не аз, а момчетата от съседните стаи помолиха за някаква музика. — И му се усмихна.
Болд не отговори на нейната усмивка. Той по-скоро би й препоръчал да си сложи сутиен, риза от по-плътен плат и панталон, който да не прилепва толкова плътно до тялото й, но разбираше, че с това би разрушил собствения си замисъл. Ако Ландж не тръгне след нея, той би се побъркал. Това би било жестока ирония на съдбата, помисли си той.
Болд огледа апартамента. Влезе в кухнята с размери на пощенска марка, както бе казала Боби. Оттук, при леко открехната врата, можеше да вижда входната врата. Донесе един стол в кухнята — ако Ландж следва своята схема на действие, той би използвал нож от кухнята на жертвата си — и седна на своя пост.
Боби остана няколко минути с него в антрето пред кухнята, за да минава времето по-бързо, но беше нервна, и той не можеше да я вини за това. Нейният полицейски пистолет бе подпъхнат отзад на кръста й, а нейната тениска падаше свободно и го прикриваше напълно. Той сметна, че музиката беше все още много силна, каза това на Боби, и тя изключи апарата — останаха да чакат в пълна тишина. След няколко минути тя го напусна и започна да чете „Нюзуик“, седнала на края на леглото.
Минутите изглеждаха безкрайни за Болд, но той не можеше да не мисли за Джъстин, за когото минутите бяха още по-мъчителни, където и да се намираше. Той знаеше, че само минути го разделят от момента, когато щеше да види за пръв път Мило Ландж лице в лице. Тази мисъл караше сърцето му да галопира, дланите му да се изпотяват, да чувства все по нарастващ гняв.
Лекото прищракване в малката слушалка го върна към действителността. Един от неговите детективи каза:
— Чуваме позивните на колата. Той току-що излезе. Потвърдете!
Болд провери часа: четири и петнайсет.
Боби не беше екипирана с радио.
— Окей! — обяви Болд. — Ние сме тук.
