Той чу и отговорите на другите постове, които потвърждаваха, че са получили съобщението. Имаше установен ред за потвържденията, за да се избегне всякакво задръстване на радиоканала. Болд беше последен, но неговото потвърждение не трябваше да бъде вербално, а с прищракване на бутона „Сенд“ двукратно. Рецепторът изпука в ухото му.
— До всички! — каза същият глас. — Той слезе от колата и се движи към входната врата.
Веригата на домофона забръмча. Боби натисна бутона „Кол“ и попита: „Кой е?“.
Учтив мъжки глас, понижен и изтънен от микрофона, отговори:
— „Видеомаркет“. Доставка.
Тя натисна втори бутон, който отключи вратата на главния вход.
Болд чу следващото съобщение.
— Той е в сградата. — Болд почувства, че ръката му трепери. Внимателно следеше всяко движение на Ландж.
— Изкачва се по стъпалата — каза един от постовете.
— Насочва се към антрето… — каза следващият.
Един след друг постовете докладваха. Малко по малко, Болд чувстваше, че напрежението нараства.
Боби го погледна. По челото й бе избила пот, кръвта й пулсираше лудо във вените.
— Вече е пред вратата. Точно пред мене… — обяви най-близкият пост.
Последва почукване на вратата.
— Само минутка, моля! — каза Боби високо, постара се да отпусне лицето си и курдиса върху него една усмивка като артистка, която излиза на сцената. Изпъчи се, отвори още малко тениската на дръзките си гърди и отвори вратата. — Здравейте! — каза възторжено тя.
Болд го наблюдаваше през малкия отвор. Беше бледен мъж, с резки черти, тънки червени устни и рядка коса. Носеше бяла риза „Оксфорд“, сини джинси и стари черни гуменки „Конверс“. Имаше дълги ръце, тънка талия и издължена тънка шия, като на пиле. Погледна Боби право в очите.
— „Летните рицари“? — попита.
Тя кимна с глава.
— Точно така!
— Връщане обратно утре до три часа, или може би вие ще върнете касетата?
— Окей!
Той й подаде касетата. Нищо необикновено. Нищо странно.
— Благодаря — каза тя.
Той се обърна и си тръгна. Тя се поколеба за момент, сетне затвори вратата, погледна кафявата кутия на видеокасетата в ръката си, а после към Болд, който я наблюдаваше с едно око през цепката на вратата.
Болд й показа с ръка, че трябва да мълчи. А няколко минути по-късно, когато го информираха по радиото, че Ландж си е тръгнал с колата по програмата си за деня, й кимна, че може да говори.
— И какво? — попита тя.
— Той ще се върне — каза Болд.
Тя го погледна с любопитство.
— Наземното наблюдение докладва, че преди да напусне, той е застопорил секретната брава на страничната врата на пожарния изход.
Тя плътно скръсти ръце на гърдите си, като че изведнъж й стана студено, въпреки че в апартамента съвсем не беше студено. Тя беше включила отоплението.
— Изглежда, няма да получа никакви цветя — опита се да се пошегува.
— Аз не бих разчитал на това — отвърна Болд. — Имам чувството, че страничният изход му е необходим като резерв — в случай, че „номерът“ на главния вход не успее. Решен е да те нападне. Просто си осигурява още една възможност.
— Студено ли е тук?
Лу Болд поклати отрицателно глава.
Тя приготви риба филе за вечеря. Болд изпи сам почти половината от приготвеното кафе. Тя бе пуснала на плейъра Стив Уинуд и същевременно допреглеждаше „Нюзуик“, преди да се опита да продължи започнатата книга, върху която очевидно трудно би могла да се съсредоточи. Включи телевизора и започна да гледа повторение на предаването „Нешънъл Джиографик Експлорър“. Варовита вода избликнала в Индонезия. Червени човекоподобни маймуни и дъждове. Болд гледаше през кухненската врата, докато му се придрема. Тогава отиде при умивалника и наплиска лицето си със студена вода, за да се разсъни. Ла Моя му предложи да го замести, но Болд отклони неговото предложение. Той бе очаквал в течение на месеци тази възможност.
Болд бе неуморим. Започна да се разхожда из апартамента, като от време на време леко отваряше завесата и поглеждаше към мократа от дъжд улица. Наблюдаваше как падат дъждовните капки в светлината на уличните лампи; сребристата дъждовна вода се събираше в бързотечни тъмни опалови ручеи, които жадно биваха поглъщани от шахтите на уличната канализация. Видя и двойка съпрузи в апартамент оттатък улицата, които гледаха телевизия. Всеки път виждаше преминаващи чадъри долу по улицата. Реши да попита какво става и усили звука на микрофона. Преди да го намали, получи отговор, че заподозреният не се е появявал. Колите бързаха: хората се завръщаха вкъщи от вечеря, от кино или от приятелски срещи — хора, които въобще не знаеха, че в този момент Болд очакваше появата на Кръстатия убиец. А имаше хора — Болд бе сигурен в това — които биха платили с готовност стотици, а може би и хиляди долари, за да узнаят за тази полицейска операция. Болд само се питаше дали и тази операция няма да се провали, както много други в последно време. Дали не се доближиха толкова близо до убиеца само за да загубят всякаква надежда за успех?
Видя покрива на някакъв фургон, който мина по улицата долу, и я чу да казва:
— Какво е това?
Фургонът изчезна във воала на дъжда.
— Какво искаш да кажеш?
