— Разбираш ли какво преследвам? — попита Болд.
— Какво искате да кажете?
— Ти си достатъчно голям, така че не е необходимо да увъртам. — Той беше решил, че някакъв речник за полувъзрастни би помогнал на момчето да се отпусне. — Някакъв престъпник уби няколко жени. Черил Крой е една от тях. — Момчето нави книгите си и ги премести в другата ръка. — Моето задължение е да го намеря и да го спра, преди да е извършил следващото убийство. Това не е телевизия, Джъстин! Мисля, че знаеш това. В реалния живот осемдесет процента от убийствата остават ненаказани. Този случай е най-лошият, защото този човек продължава отново и отново да убива. Той изплаши хората. Стряска дори полицията…
— Вие изплашен ли сте? — запита момчето някак недоверчиво и с тон, който показваше, че и той не е много изнервен от това.
— Разбира се, че съм. Всички ние срещу един-единствен престъпник, само че той знае, че го търсим, и че имаме съвсем малко улики, за да го разпознаем. Един човек, разбираш ли? Точно това е голямата загадка — разполагаш с картината, а повечето от фигурите липсват. По телевизията всичко е направено така, че за около един час убиецът е под стража, арестуван. В реалния живот обаче аз работя по това разследване от април, а съм решил само част от загадката. Престъпникът все още е на свобода и, доколкото разбирам, може да се опита да убие друга жена много скоро. Аз трябва да бъда постоянно нащрек. Разбираш ли ме?
Момчето кимна утвърдително.
— Вече ви казах, че не съм видял никого на стълба.
— Ще бъда прям с теб, Джъстин, защото мисля, че това е най-добрият начин. Смятам, че може и ти да си направил това. — Болд замълча, за да даде възможност на момчето да премисли. — Онази нощ, когато бях до вашата къща, преди да вляза, бях спрян от патрулна кола, защото някой се бил обадил в полицията и им казал, че аз съм се бил разхождал наоколо въпреки дъждовната буря. Това всъщност е било умна постъпка — да се уведоми полицията. Защо, по дяволите, може да се разхожда някой в такъв пороен дъжд? — (Момчето се изчерви, завъртя отрицателно глава и вятърът разроши червената му коса.) — Същото лице е позвънило по нашия телефон за спешни случаи, номер 911. — Болд отново замълча. — Част от полицейската процедура е да се записват разговорите на магнетофонна лента. — Болд почака малко и пусна касетата със записа. — Този глас е твоят, Джъстин. Ти описваш съвсем подробно моето облекло. — Момчето заклати глава. — В същото време аз бях на Седемдесет и четвърта улица. Зная това, защото водя дневник, в който записвам къде и по кое време съм бил и какво съм правил. Изисква се от моя началник. Времето, когато съм бил в къщата на Черил Крой — на жената, която беше убита — съвпада с времето на обаждането на телефон 911. Твоят прозорец е единственото място, откъдето ти би могъл да ме видиш, при това с телескоп. Отсрещните къщи блокират видимостта към останалата част на Седемдесет и четвърта. Както виждаш, зная, че имаш телескоп и че си го използвал. В това няма нищо лошо. Да се наблюдава пространството около къщата е много добра идея. Лошото е в лъжата, особено когато се лъже полицията.
Момчето кимна в знак на съгласие, но не пожела да погледне Болд в очите. Той му даде малко време да размисли, след което зададе следващия си въпрос:
— Твоите родители знаят ли за кабелното съединение?
Джъстин Левит се изчерви силно и погледна встрани.
— За какво говорите?
— Аз по-скоро работя с теб, Джъстин! Работя с теб, вместо против теб. Моля те, помогни ми.
Момчето поклати отрицателно глава.
— Аз нищо не зная за всичко това.
— Ние снехме отпечатъци от пръсти върху стъпалата на стълба точно на височината на твоя ръст. Ако искаш, можем да снемем отпечатъци и от твоите пръсти, и да го сравним.
— О, глупости! — каза момчето, драскайки нервно с върха на обувката си по цимента. — Майка ми ще ме убие!
Болд намери този израз тъжно ироничен.
— За телескопа ли?
— Аз съм член на програмата за наблюдения. Анонимно — каза той, произнасяйки неправилно думата. — Аз съобщих за едно автопроизшествие преди две седмици. Това бях аз. — Каза го така, като че Болд би трябвало да знае всяко транспортно произшествие.
— Аз високо оценявам това — Болд го насърчи, — но в този момент ме интересува Черил Крой. Не си ли оглеждал нейната къща?
— Може би няколко пъти…
Болд почувства своя шанс сега, самочувствието му се повдигна. Момчето наистина е знаело нещо!
— Какво ще кажеш за нощта, когато тя беше убита?
Момчето пак се изчерви.
— Джъстин…
— Не съм видял нищо! — извика момчето.
— Джъстин?
— Казвам ви, нищо не съм видял! Ох, гадост! Сега ще ме обеси. Тя никак не обича да ме чака. — Той гледаше към улицата и когато Болд се обърна, видя госпожа Левит, която бързо се приближаваше с червената си, развявана от вятъра коса.
Болд се подготви за очаквания разговор.
— Аз ще уредя това! — каза, но веднага си помисли дали наистина би могъл.
