— Той настоява да участва в полската работа, Фил. Иска да се прояви. А какво, по дяволите, въобще прави той в този екип?
— Всеки от нас трябва да носи своя кръст. Аз направих това, което бях длъжен да направя.
— Длъжен? — Болд изведнъж си представи цялата картина. Две думи и всичко стана ясно. Приятелите на съдията Крамер все още съществуваха. Контролният съвет? Може би самият му шеф? — Политика, Фил? — Болд попита недоверчиво, с желанието да не му се говори толкова наивно.
Вътрешната политика бе завладяла всяко ъгълче на полицията, както и управлението на града. Този департамент не правеше изключение. Специалният полицейски отряд беше предмет на обществено внимание и, следователно, всички назначения имаха силно политически характер. Специалният отряд даваше на Шосвиц директна връзка с канцеларията на прокурора, както и с офиса на кмета. Това даваше висока популярност и на тримата: Шосвиц, Болд и Крамер. Болд не беше без перспектива по отношение на възможностите, които предлагаше службата. Ако Шосвиц бъде повишен, неговото място щеше да бъде вакантно. Болд, като втори шеф на специалния отряд, би бил най-вероятният кандидат за повишение.
— Не ме подтиквай, Лу! Всички имаме много работа по тази задача. Правилно? Чувате ли ме? И всички сме уморени. Хората правят и говорят глупости, когато са уморени.
Болд затвори очи. Беше уморен. Чувстваше се съвсем изтощен.
— Освен това — каза Шосвиц, — Джон не е най-черната овца. Каза ли ви той за неговия план за проучване на всички частни и обществени институции? — Той не даде на Болд възможност да отговори. — Това е дяволски добра идея, върху която и аз самият би трябвало да помисля. Или вие. Прав ли съм?
Болд беше като онемял и не схвана нито дума.
— Колективна игра — каза Шосвиц, — това е, което ни трябва. Играчи в екипа, с въображение и творческа мисъл. Джон прави точно това, което трябва. От коридорни борби нямам нужда. Помислете за това. — Той се обърна и си тръгна. — Помислете за това, Лу — каза иззад преградата.
Крамер бързаше за някъде с папка в ръка, мина покрай офиса на Болд, като че ли беше тръгнал по работа. През цялото време той беше подслушвал техния разговор. Крамер отново повтори навика си да се бърка в чуждите работи. Подслушването беше изцяло в нарушение на разпоредбите. То увеличаваше опасността недобросъвестни хора да разпространяват или получават частични и лошо разбрани данни. От тук произлизаха предположения, спекулации и слухове.
Болд не мислеше да прави нещо сега във връзка с това. Шосвиц несъзнателно играеше в полза на Крамер. Болд беше прикован към стената. Той огледа и почисти реверите на сакото си от мъх и прах и се опита да среше косата си. Беше време да излезе навън.
Лу Болд стоеше в училището и очакваше края на занятията. Светлият облицован коридор му напомняше за салона на Съдебномедицинския център, където се извършваха аутопсиите. Това го накара да си спомни за шестте мъртви жени, които беше видял, и да се почувства просто смазан от принудителното чакане. Винаги чакане. Голяма част от работата беше свързана с чакане, но днес то беше досадно. Зад тези стени няколко стотици деца нетърпеливо чакаха същото. Това е нещо, което ни е внушено в най-ранна възраст, и рядко е било радостно.
Болд беше обичал училището, и този коридор не се отличаваше много от коридора в Якима Хай. Ако се вслушаше внимателно, би могъл почти да чуе ехото на своите собствени стъпки. Ако погледнеше през прозореца, може би щеше да види младшия университетски футболен отбор — и номер трийсет и пет в процеса на загряване, крадешком наблюдавайки университетските запалянковци. Неговата родна къща беше на два часа път, но той не се завръщаше с години. Особено след като баща му умря от чернодробно заболяване и той се принуди да се върне да вземе майка си и да я откара при нейната сестра в Южна Калифорния. Тогава за последен път беше в Якима. Имаше твърде неприятни спомени, за да иска да се върне.
Звънецът удари. Децата нахлуха в коридора през отворените врати. Болд се оживи от познатия шум на затръшването на гардеробчетата и изблиците на нервен смях. Петъчният следобед е изключителен. Той забеляза Джъстин Левит. Момчето излезе от класната стая, видя го и замръзна на място. При това едно момиче се блъсна в него и за да запази равновесие го прегърна; засрамено от физическия контакт, то го наруга, наричайки го „тъпак, несрещан до сега“.
— Какво искате? — попита Джъстин.
„Той би могъл да бъде мой син“ — мислеше си Болд, завладян от спомен, което не трябваше да си позволява.
— Само за две минути! — каза той.
Джъстин се огледа. Няколко любопитни ги наблюдаваха, очевидно заинтригувани от личността на Болд.
— Навън! — изсъска Джъстин. — Долу до входната врата. Трябва да стане много бързо. Мама ме чака в колата.
Болд кимна с глава и тръгна по дългия коридор, привличайки любопитни погледи.
Джъстин се появи бързо и поведе Болд навън от тълпата напускащи сградата ученици. Болд имаше желание да зарови пръстите си в косата на момчето и да я разроши. „Мазното кълбо“ от петдесетте отново беше на мода.
