Очите на Маркъс пробягаха по вътрешността на магазина. Рафтовете вляво бяха запълнени с консерви спагети и увити в целофан домакински гъби. Така и не успяваше да проумее системата, по която Ли подреждаше стоката си. Може би изобщо нямаше система. Обърнат с гръб към него, Корееца броеше остатъка от парите, които беше измъкнал от чорапа си. Същевременно продължаваше да бъбри за важната поръчка, която май трябвало да бъде изпълнена още тази нощ. Едната му ръка се вдигна да прогони мухата, която кацна на ухото му. Улицата отвън беше безлюдна. Счупеният часовник на стената показваше три следобед. Маркъс извади пистолета от джоба си и се изправи. Корееца отново замахна да прогони мухата.
— Маркъс, ти трябва да…
Ли се обърна в мига, в който момчето натисна спусъка. Изстрелът проехтя по-силно от очакваното. Ли падна като подсечен, събори стола зад гърба си и простена по начин, който никак не се хареса на Маркъс. После се вкопчи в краката му и въпросително вдигна глава, сякаш очакваше обяснение за злощастния инцидент. Малко след това го пусна и се претърколи по гръб. Куршумът беше пронизал лявата му буза под окото. Все още беше жив, но желанието му да говори се беше изпарило. Маркъс клекна до него.
— Съжалявам, Ли — промърмори той. — Но довечера и бездруго щяха да те убият.
Претърколи го по корем и пусна два куршума в тила му. После измъкна тежката връзка ключове от джоба на мъртвеца и се насочи към вратата на мазето. Дървените стъпала чезнеха в мрака. Щракна лампата и заслиза, опирайки длан на голата тухлена стена. Мазето представляваше дълъг и тесен правоъгълник. Кашоните бяха подредени до една от стените. До тях имаше мотокар и товарна количка.
Кашоните нямаха никакви надписи. Маркъс си помисли дали да не отвори един от тях, но после се отказа. Това можеше да почака. Съдържанието им със сигурност струваше пари. Знаеше, че дрогата на Рей Рей също е някъде тук, но не тръгна да я търси. Защото беше амбициозен младеж, а не глупак.
Придвижи се до дъното на склада и дръпна шперплата, боядисан в цвета на стената. Той се откачи лесно. В квартала непрекъснато се питаха как Корееца придвижва стоката си, без да използва повторно нито една от къщите наоколо. Отговорът се криеше в желязната врата зад шперплата — достатъчно широка, за да пропусне мотокара. Маркъс извади връзката ключове и намери този, който му трябваше. После блъсна вратата и щракна електрическия ключ. Пред очите му се разкри извит тунел, укрепен с тънък пласт цимент и мека пръст. Беше насочен навън, с многобройни разклонения към изоставените къщи. Само преди седмица Ли беше допуснал грешката да му го покаже.
Върна се при мотокара. Миг преди да включи двигателя, отгоре долетяха стъпки. Маркъс светкавично изключи осветлението и приклекна в мрака. Откъм стълбите блесна лъч на мощно фенерче, който пробяга по стените и тавана.
— Покажи се, синко — прозвуча мъжки глас. — Нищо лошо няма да ти сторя.
Гласът звучеше кухо, сякаш идваше от празен варел. Маркъс предпазливо надникна. Мъжът беше висок, бял, облечен в дълго кожено палто. В ръцете си държеше пушка, а лицето му беше частично скрито под черна маска. Маркъс прецени, че той не може да го види от мястото си на стълбите, но мнението му се промени в мига, в който мъжът вдигна пушката и натисна спусъка.
Студеният вятър над Уест Сайд покриваше улиците със ситен прах, който бързо се превърна в кал под шибащите струи на внезапно изсипалия се проливен дъжд. Хората търсеха укритие в безистени и под навесите на автобусните спирки. Включих чистачките, заобиколих Юнайтед Сентър и продължих напред.
Вече почти две години тази част от Уест Сайд беше моят район. В главата ми бавно изплуваха спомени. Ей там, отсреща, беше станало брутално сексуално нападение. На няколко крачки по-нататък бяха открили два трупа, а само две врати по-надолу беше избухнал умишлен пожар в опит да се прикрие изнасилване и убийство. Уест Сайд отдавна си беше спечелил славата на най-опасния район в Чикаго, но напоследък нещата започнаха да се променят.
Спрях на червения светофар при „Кити Корнър“ — жилищна сграда, в която цените на апартаментите започваха от триста хиляди. Сградата беше съвсем нова и полупразна, построена върху някогашното сметище на квартала. През 1998 г. наричахме това място просто „Парцела“. Мислите ми се върнаха към пролетта на същата година, когато открих труповете. Девет мъртви лица, девет торби полуразложена плът.
