Най-добре си спомнях първия ден. Бяхме изровили два трупа и се опитвахме да отцепим района с помощта на две патрулки. Първи се появиха местните, а после и медиите. После настъпи редът на мексиканците. Надойдоха пеша, други с велосипеди. Започнаха да продават царевични питки и сода от синьо-червени хладилни чанти. Истинска тълпа, която се блъскаше напред с надеждата да зърне поне част от касапницата. Сякаш участваха в уличен фестивал. По онова време тези неща ме тревожеха.
— Искаш да кажеш, че заради това все още съм жив? — погледнах го аз.
— Май да… Едно от изровените тела беше на майка ми.
— Съжалявам да го чуя.
— Недей. Тя беше най-обикновена наркоманка.
Рей Рей стана от стола и започна да крачи напред-назад. Три метра в едната посока, още толкова в другата. После се изправи зад гърба ми вероятно за да придаде допълнителна тежест на думите си.
— Нея не успяхте да я идентифицирате.
— Не установихме самоличността на три тела — рекох.
— Точно така.
Стъпките му отново прозвучаха по циментовия под.
— Три безименни проститутки. Но аз веднага разпознах мама. Беше изчезнала от пиацата десетина дни по-рано. Освен това успях да зърна роклята й, докато я вадеха.
— Не би трябвало да виждаш подобни неща.
Рей Рей приклекна срещу мен и изсъска:
— Не ми казвай какво не е трябвало да видя!
Гласът му беше натежал от детските спомени. Изправи се и отново закрачи напред-назад.
— Не помня къде я погребаха, но знаех кой я уби.
Бях работил по случая през цялото лято и част от есента, но така и не стигнах до солидни улики.
— Викаха му Гадината. Плащаше пет долара за свирка и ги убиваше с удар в тила, докато му духат. Нямам представа как ги е завлякъл до сметището… — Рей Рей замълча, после щракна с пръсти и добави: — Винаги съм си мислил, че го е правил с чаршафи.
— Как си бил сигурен, че е той?
— Една вечер го проследих до дома му — отвърна главатарят на бандата и отново седна срещу мен. — Живееше в някаква барака на три километра от тук. Изчаках да излезе и проникнах вътре. В мазето намерих още четири жени. Отдавна мъртви и вмирисани. Изчаках го да се прибере, вързах го за един стол и започнах да дера лицето му с кухненски нож. После му прерязах гърлото, погребах го при момичетата и драснах клечката на бараката. Пожарникарите изобщо не разбраха за какво става въпрос. Не ме заподозряха може би защото бях само на четиринайсет.
— Бих могъл да се погрижа за това — казах аз.
— Да го одереш жив вместо мен?
— Не.
— Е, добре. Някои хора предпочитат сами да си чистят лайната. Ти си ирландец, нали?
Кимнах.
— ИРА правеше същото. Белфаст, Фолс Роуд. Собствена полиция, която държи на разстояние шибаните английски ченгета.
Рей Рей се ухили, вероятно зърнал гримасата на лицето ми, която беше очаквал.
— Май си изненадан, а? — подхвърли той. — Някакъв тъп негър дрънка неща, за които дори не би трябвало да е чувал. Но това е останалата част от историята, нали? „Четворките“ ме прибраха, след като очистих Гадината. Дадоха ми дом и семейство, пари и уважение. Доста по-късно откриха, че имам и акъл в главата си.
Рей Рей се облегна назад, очевидно облекчен от изповедта, свързана с майка му.
— Не само акъл, но и образование — добави той. — Преди две години завърших с отличие „Келог“, специалност икономика.
— „Четворките“ ли плащаха следването ти? — учудено попитах аз.
— До последния цент.
— А сега ръководиш бизнеса им и продаваш дрога на децата в квартала, в който си израснал?
— Това май не ти харесва.
— А на теб харесва ли ти?
— „Четворките“ плащат за обучението на избрани деца от години. В момента аз самият издържам три негърчета в колежа. Те знаят какво искам от тях — да учат прилежно, да не напускат и да не се прецакват… А когато се дипломират, сами ще решат дали да се върнат в бизнеса. Ние няма да им се бъркаме.
— Колко се връщат?
— Петдесет на петдесет — махна с ръка Рей Рей. — Някои са родени за това, други — не.
— И ти отгатваш кой ще го направи, така ли?
— Обикновено да.
— А Маркъс?
— Той не изпитва нищо вътре в себе си, но иначе си го бива.
— След година-две може би ще ти вземе хляба.
Рей Рей прие забележката ми с усмивка, а после погледна сребърния часовник на китката си.
— Мама ти спечели цял час, ирландецо. Жалко, че няма как да ти спаси живота.
— Ще ме убиеш независимо от това, което мога да ти кажа, така ли?
— Вероятно.
— Заведи ме горе. Ще ти обясня защо съм тук, пък после сам ще решиш.
Главатарят на бандата се втренчи в обувките си. После стана, направи ми знак да се насоча към стълбите и тръгна след мен.
Накара ме да седна на пода срещу витрината на „Ред Бул“. Хлапето на име Маркъс се настани срещу мен, с отворена кутийка „Прингълс“ в ръце. За момента други хора не се виждаха.
Рей Рей клекна на крачка от мен.
— Кажи ми каквото трябва да знам и да приключваме — рече той.
Обърнах глава към Корееца, който лежеше на метър вдясно, и срещнах безжизнените му очи.
— Приятелят ти мистър Ли е имал страничен бизнес. Онези кашони долу са свързани с него.
— Знам всичко за страничния бизнес на Ли — каза Рей Рей и се изправи. Маркъс премести револвера в скута си.
