— Говоря сериозно, Майкъл.
— Имаш нужда от охрана?
— Искам да провериш някои неща.
— Доколкото си спомням, на визитката ти пише „разследващ журналист“. На всичкото отгоре си имаш гадже полицейски инспектор.
— Работя по нещо деликатно.
— И стигаш до заключението, че аз съм специалист по деликатните неща, така ли?
— Искаш ли да ме изслушаш?
Разбира се, че исках. Винаги исках. След което скачах в дълбокото. Проклех характера си и кимнах.
— Познаваш ли Марк Рисман?
— Чувал съм за него.
— Наистина ли? Тази сутрин го проследих и той ме доведе пред сградата на „Лаборатории Си Ди Ей“. Влезе в същата врата, от която ти излезе. В компанията на кмета.
— Виж ти! — възкликнах.
— Какво търсят в лабораторията?
— Може би са били някъде другаде.
— Проверих. В сградата няма нищо друго освен лаборатории. Разбира се, ако не броим една фирма, която произвежда пликове.
— Ще го проверя.
— А ти какво правиш за Си Ди Ей?
— Това няма нищо общо с Рисман или със случващото се в центъра.
— Откъде знаеш?
— Знам.
— На Рисман не му е чиста работата, Майкъл.
— В Чикаго? Направо съм шокиран.
— Урежда някои хора с обществени поръчки и си взема своето.
— Какви хора?
— Още не знам.
В Чикаго подобна дейност можеше да се сравнява с безгрижно подсвиркване във вана, пълна с вода, докато сменяш крушките. Тоест въпрос на време, преди да се изпържиш. Рита прекрасно го знаеше, затова реших да си спестя лекцията. Тя очевидно беше наясно кой стои от другата страна на мафиотската схема, но не искаше да ми каже. Е, това също не беше проблем за мен. Денят ми и бездруго беше пълен въпреки сравнително ранния час.
— Какво искаш от мен? — попитах.
— Сложно е. Рисман е твърде предпазлив, за да го прави директно. По-скоро използва влиянието си, за да манипулира общинските поръчки.
— Какви по-точно?
— Предимно за доставка на медицинско оборудване. Най-обикновени неща — хирургически маски, гумени ръкавици, спринцовки. Плюс офис консумативи.
— Накъде ги насочва?
— Предимно към патологията на общинска болница „Кук“ и към още едно-две места. Намесва се в работата, притиска ключови хора и получава своето.
— Източници на информацията ти?
— Няколко.
— Нека отгатна: притисканите служители в общината.
— Да.
— Но нямаш представа към кого насочва средствата Рисман…
— А ти си мислиш, че имам, нали?
— Точно така.
И двамата погледнахме през прозореца. Тротоарите бяха мокри от мартенския дъжд, който беше спрял преди малко. На ъгъла стоеше двойка с дебели палта, която чакаше зеленото на светофара. Буик последен модел маневрираше пред едно свободно място край тротоара. Черните му стъкла бяха плътно затворени. По принцип те бяха забранени, но тук се срещаха буквално на всяка крачка. Хайд Парк е херметически изолиран свят на култура и привилегии, в центъра на който тупти огромното сърце на Чикагския университет. Но синята кръв не отиваше надалеч. Само на един-два километра от споменатия център списъкът с нобеловите лауреати на университета не означаваше нищо. Там властваха бандите. От време на време гръмваха по някой нещастник и затъмняваха стъклата на автомобилите си — просто ей така, за кеф. Онзи, който проявеше интерес към цвета на стъклата, лесно можеше да се прехвърли в групата на покойниците. Обърнах гръб на прозореца. Рита посегна към коженото куфарче в краката си.
— Разполагам с имената на част от фирмите — обяви тя, отвори куфарчето и извади лист хартия. — Всички са неизвестни, с един-двама служители, без какъвто и да било опит.
Хвърлих бърз поглед на списъка.
— Може би са спонсорирали предизборната кампания?
— Нищо подобно. Не са дали дори цент за кмета или за когото и да било друг. Поне по документи.
— Означава ли това, че плащат директно на Рисман?
— Вероятно.
— Колко големи са договорите?
— Нищо особено, но тук става въпрос за нещо друго.
Отново разгледах списъка.
— Мислиш, че всички принадлежат на един и същ собственик, така ли?
— Да. Но не знам по какъв начин са свързани и — което е още по-важно — кой е собственикът.
— Има ли значение? — попитах аз, докато й връщах списъка. — Важното е, че имаш Рисман, който е публична фигура. Напиши за него. Пусни прожектора и гледай как се разбягват плъховете.
Рита поклати глава.
— Нима мислиш, че нещата стигат още по-нагоре?
Тя извърна глава и не отговори. Аз отново погледнах към улицата. Буикът още беше там, със свалено странично стъкло. Шофьорът се виждаше в профил. Издължено изпито лице, тъмни очила на челото и цигара в ръка. Не гледаше към нас, но това беше без значение.
— Извини ме за момент.
