— Пациентът плюе кръв, кожата му е покрита с червени петна и отворени рани. Във вашата лаборатория разполагате с поне дузина чудовища, които могат да причинят подобни поражения. И въпреки това заявявате, че няма никаква връзка?
— Тук съм по молба на колега, за да погледна един пациент. В нашата лаборатория се занимаваме и с много други неща, освен с издирването на биооръжия. Много други.
— Извинявам се — рекох.
— Наистина ли?
— Вие сте права. Какво, по дяволите, знам аз?
Лицето й се разведри, а аз не за пръв път си дадох сметка, че Елън Бразил е невероятно привлекателна жена.
— Предполагам, че и аз трябва да ви се извиня — каза тя. — Реагирах малко по-разгорещено, отколкото е необходимо.
— Денят беше тежък.
— Да, така е.
— Какво му е на онзи младеж? Сестрата спомена някакъв вътрешен кръвоизлив.
— Така е — кимна Бразил. — Но поне на пръв поглед не е причинен от вътрешни наранявания.
— И?
— Може би става въпрос за хранително отравяне. Пациентът живее в район, който гъмжи от токсини. Оловни бои, замърсена вода… Причините могат да бъдат най-различни.
— Ще му направите ли изследвания?
— Мисля да се ориентирам от кръвните тестове.
Фигурата на Родригес се мярна в дъното на коридора и изчезна в някаква стаичка до асансьорите.
— Трябва да бягам — протегнах й ръка аз. — За втори път в рамките на един ден. Трябва да престанем да се виждаме по този начин, докторе.
Тя погледна към блокчето в другата ми ръка и внезапно попита:
— Може ли да си отхапя?
— От това? — учудих се аз и вдигнах остатъка от шоколадовото блокче. — Имайте предвид, че тук едва ли някой се грижи да подменя стоката. Разбирате ли?
— Старо ли е?
— По-старо от мен. Което трябва да ви говори нещо.
Бразил пренебрегна думите ми и захапа блокчето.
— Не е лошо — рече с пресилена усмивка тя.
— Е сега вече ме излъгахте — казах аз.
— Благодаря за хубавия ден, Майкъл.
Част от мозъка ми регистрира по-интимното обръщение и остана доволна от него. Останалата реагира в движение.
— За какво по-точно?
— За поведението ти в метрото. Сигурна съм, че там беше доста изнервящо за теб.
— О, свикнал съм.
— Съжалявам да го чуя. Както и да е. Съзнавам, че понякога се държа доста резервирано. Благодаря ти още веднъж.
Тя пъхна блокчето в ръката ми и се обърна да си върви.
— Хей!
Тя спря.
— Искаш ли да пием кафе? Не тази вечер, разбира се, но някой друг път.
Елън бавно кимна, обмисли поканата и любезно я отхвърли.
— Не мога.
— Добре, няма проблем.
Тя вдигна ръка и направи крачка обратно.
— Бих искала, но не мога.
— Всичко е наред.
— Аз съм… Всъщност времето не е подходящо.
Сега вече ми се прииска да спре. Исках да открия Родригес и да се скатая някъде. Сам. Защо изобщо си купих блокчето от онзи скапан автомат?
— И аз се виждам с един човек — рекох. — Всъщност не съвсем… Аз я виждам, но тя мен — не. Сложно е…
Тя се засмя и обстановката моментално се разведри.
— Май винаги е така, а?
— Понякога — свих рамене аз.
— Имаш ли визитка?
Дадох й онази с домашния и служебния телефон, а на гърба й надрасках цифрите на мобилния. Тя я пусна в джоба си.
— Трябва да се връщам. Още веднъж благодаря.
— Няма защо.
Тя бутна вратата и изчезна в спешното отделение. Останах сам, в компанията на автоматите. Дръпнах ръчката за още едно блокче и го пъхнах в джоба си. Може и да бяха стари, но все пак се намираха твърде рядко.
Тръгнах по коридора да търся Родригес. Открих го в малката стаичка. Беше вдигнал белия чаршаф и разглеждаше мъртвеца под него.
— Приятел? — подхвърлих аз.
— Не съвсем — отвърна Родригес и пусна чаршафа.
— Кой е?
— Ченге на име Дони Куин. Умрял е от доста време.
— Защо още е тук?
Родригес сви рамене. Обърнахме гръб на трупа и излязохме в коридора. Съседният асансьор беше просторен, предназначен да пренася големи тежести — най-вероятно Дони Куин за срещата му с болничния патолог по-късно вечерта.
— Какво те тормози? — попитах.
— Няколко неща. Първо, този беше едно от корумпираните ченгета, които разследвах.
Извърнах глава към издутата под чаршафа купчина.
— Куин?
— Сутринта се срещнах с него. Помогна ми да подхвърлим дрогата на Корееца.
— От какво е умрял?
— Работата е там, че никой няма представа. Отначало решили, че му е спряла машинката. Дебело обездвижено ченге и всичко останало. Но докторът каза, че не е това.
— Какви са били симптомите?
— Парамедиците твърдят, че е имал дихателни проблеми и висока температура. Умрял, преди да стигнат в болницата.
— Сутринта къде се срещна с него?
— В Уест Сайд.
— По-точно?
— На около три километра от тук. В един супермаркет оттатък Остин. Защо питаш?
— Къде е бил преди това?
— В Кейтаун. Казах му, че отиваме да изолираме Корееца, а той е предал новината на „Четворките“. Какво ти става, по дяволите?
— Нищо. Как му беше малкото име на ченгето?
— Дони. Дони Куин.
— Кога ще го закарат в моргата?
— Не знам. Виж какво, трябва да се връщам в магазина на Корееца…
— Добре, Винс. Утре пак ще се чуем.
— Добре, до утре.
Родригес ме потупа по рамото и си тръгна. Хвърлих последен поглед към белия чаршаф и етикета, който висеше от голия палец под него. После също си тръгнах.
