И наистина стана така. Тя беше специалната. Интелигентна, прозорлива, макар и с дебел пласт грим. Погледна джиесема си на мраморната поставка. Нямаше съобщения, нямаше есемеси. Очите й се върнаха на образа й в огледалото, ръката й бавно докосна бузата. После на вратата се почука. Минаваше три след полунощ, но Елън не си правеше илюзии, че ще я оставят на спокойствие.
— Влез.
В огледалото до нея изплува гладко лице с шоколадов загар. Беше Джон Стодард, директор на „Лаборатории Си Ди Ей“ и колега учен. Стодард беше от Чикаго, от Уест Саид. Подобно на много други, той не притежаваше умствените способности на Елън, но беше приятен и любезен човек, който лесно печелеше благоразположението на околните. Тя дори се зарадва, когато го предложиха за шеф.
— Как е работата? — подхвърли Стодард.
Тя избърса лицето си за последен път и преметна кърпата да съхне.
— Добре, Джон. А ти как си?
— Часът е три след полунощ.
— Знам.
— Къде беше досега?
— В „Кук“.
Елън пъхна джиесема в джоба си и тръгна към главната лаборатория, следвана от Стодард.
— Спешното отделение на тази болница трябва да бъде незабавно затворено — добави тя.
— Няма как да си сигурна.
Тя седна зад бюрото и взе снопче разпечатки.
— Наистина ли предпочиташ да играем по този начин?
— Няма значение какво предпочитам аз. А ти не се вълнувай толкова, защото и бездруго ни местят в „Кук“. Засега временно.
— Кой ни мести?
Стодард седна срещу нея и подпря брадичката си с пръсти.
— Правителството, Елън. Настояват да погледнеш труповете. Долу те чака кола.
— Благодаря, но знам пътя.
— Ти си водещият учен в района — поклати глава Стодард.
— Засега.
— Ще ти лепнат някой, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Такава е системата.
— Защо не възложат проверката на Центъра за контрол на болестите?
— Защото нямат нашия опит и възможности.
— Какво препоръчват?
— Идентифицирали са седемнайсет потенциални случая. След изследването на първите кръвни проби допускат, че става въпрос за възможно умишлено заразяване. Обърни внимание на думата „възможно“. Вероятно имат предвид някой модифициран щам на антракса.
— Значи са свършили работата си наполовина — промърмори Елън и натисна няколко клавиша. На екрана се появи океан от данни.
Стодард се премести до нея и си сложи очилата за четене. Проучи екрана в продължение на минута-две, после вдигна очилата на челото си.
— Доколко си сигурна в това?
— Общо взето, симптомите се покриват с тези на антракса, но има и някои несъответствия — отвърна Елън и извади на екрана картата на Уест Сайд, осеяна с флагчета. — Подозираните огнища на заразата се намират около спирките на Синята линия. Но има два случая, които бяха открити на почти два километра от най-близката спирка на метрото.
— А ти си убедена, че спорите на антракса не могат да стигнат толкова далеч, така ли?
— Казвам само, че вероятността подобно нещо да се случи е минимална. А доколкото ни е известно, никой от тези хора не се е намирал близо до Синята линия в предполагаемия момент на заразяването.
— Е, и?
— Следователно, ако става въпрос за патоген, той се разпространява по някакъв друг начин. Най-вероятно чрез директен контакт.
— Антраксът не действа по този начин.
— Той не би трябвало да се проявява и през първите няколко часа на заразата, но по всичко личи, че това се случва. Практиката сочи, че патогенът действа по начина, по който е програмиран да действа, Джон.
Стодард се облегна назад и наклони глава.
— Нали не допускаш, че този кошмар ни дойде на главата от електрическите крушки от Форт Детрик? — попита той.
— След онова, на което попаднах днес, в никакъв случай. Става дума за синтетична химера, непозната досега.
— Прилича ли на нещо, което съхраняваме тук?
— Няма как да разбера, преди да изследвам ДНК.
— Но какво мислиш?
— Може би става въпрос за някой първи братовчед.
— Разликата е голяма, Елън.
— Мислиш ли?
— Да. Ти също. Какви са шансовете за ограничаване?
— Зависи от метода и лекотата на разпространението. Ще научим повече от новите трупове, които скоро ще пристигнат. Даваш ли си сметка, че всички пътници по Синята линия се изсипват на „О’Хеър“?
— Знам го — кимна Стодард. — Но какво мога да направя?
Елън не отговори, насочила вниманието си към богатия свят, който се разкриваше под микроскопа й.
— Не би трябвало да бъдем там — добави Стодард.
— Вече ти обясних къде сме заложили примамки. В случай на умишлено заразяване можем да се надяваме единствено на късмета, за да минимализираме загубите.
— Ваксина?
— Може би, стига да разполагаме с нещо сходно в базата данни. Но тя ще изисква известно време.
— Значи да очакваме още трупове, така ли?
— Да, Джон, така е. В Чикаго те ще бъдат най-много. Някой от Вътрешна сигурност да е споменал за карантина?
— О, те имат куп планове. Въпросът е кой ще има куража да дръпне шалтера.
— А нещо за хората, които вече са заразени?
— Какво всъщност искаш да знаеш?
— Ние не бива да сме част от това.
— И не сме.
Стодард извади от джоба си флашка и я постави на бюрото.
— Какво е това?
Директорът разкърши рамене и огледа помещението.
