Измъкнах още една торба за трупове. Беше изработена от дебела пластмаса, с черен цип по цялата дължина.
— Какви са шансовете да запазим тези неща в тайна?
— Чувалите ли?
— Ще можеш ли да ги задържиш далеч от пресата поне за ден-два?
Родригес се замисли, после сви рамене.
— Едва ли на някой ще му пука. Какво си намислил?
— Не знам. Просто ми се струва странно. Засега не казвай и на Рита. Става ли?
— В това много ме бива — кимна приятелят ми.
Не обърнах внимание на мрачната нотка в гласа му.
— Благодаря ти, Винс. Искам да проверя едно-две неща, а после лично ще я информирам.
— Хубаво. А сега изчезвай. И не забравяй пистолета.
Изкачих се обратно по стълбите. Мъртъвците си бяха там, вероятно подготвяйки се за вечността. Излязох през вратата, от която бях дошъл. Колата ми беше единствената на улицата.
Седях на някаква носилка с колелца и оглеждах спешното отделение на общинската болница „Кук“. Според Тереза Джаксън нощта била напълно нормална по отношение на „Клуб ножове и пищови“ — нейната формулировка за няколко огнестрелни рани и пробождания с хладно оръжие, три опита за изнасилване и един опит за вкарване на пистолет в отделението от страна на двама бандити, които искали да довършат някакъв свой конкурент, прострелян малко по-рано.
Издрънчаха халки и сестра Джаксън дръпна тъмнозелената завеса пред мен.
— Радвате се на гледката, а? — подхвърли тя.
— Как издържате на всичко това?
— Върша го вече дванайсет години.
— Но защо?
— Честно ли да ви отговоря? Родена съм на километър от тук и винаги съм била на мнение, че това е хубава работа. Още повече, че става въпрос за един от най-добрите травматологични центрове в цялата страна.
— Искате да кажете най-натовареният…
— Наистина прилича на цех за наденици, но това е положението. Само най-добрите се справят.
Подаде ми шишенце с таблетки и окачи рентгенова снимка на осветената рамка до себе си.
— Откъде познавате Родригес? — попитах.
— Той не ви ли каза?
Поклатих глава.
— Браво на него. Виждате ли това? — Пръстът й докосна едно от ребрата ми на снимката.
Не видях нищо, но кимнах.
— Счупено ли е?
— Миниатюрна пукнатина. Помолих един от докторите да го потвърди.
— Вярвам ви. След дванайсет години тук няма как да не ви вярвам.
— Добре. А ще ми кажете ли кой ви простреля?
— И това ли разбрахте?
— Огнестрелната рана няма как да се скрие — отвърна Тереза и ръката й описа кръг наоколо. — Някой да се е появявал тук?
Поклатих глава.
— Добре. — Тя свали рентгеновата снимка и ми я подаде. — Малък сувенир. Гледайте да не падне лепенката и пийте хапчетата.
— Докога?
— Докато раната зарасне.
— Или докато спре болката при всяко вдишване и издишване?
— Пийте си хапчетата. След като започнат да действат, спокойно ще можете да се движите.
— Благодаря — казах аз и слязох от количката.
— Кажете на Родригес, че ми е длъжник.
— Кажете му го сама — отвърнах аз, защото вече бях видял фигурата на полицейския инспектор, който влизаше в залата.
Тереза скръсти ръце пред гърдите си.
— Слуша ли те? — попита Родригес.
— Той си е наред, но ти си този, на когото липсват маниери.
— Длъжник ли съм ти?
— И още как, господин инспектор.
— Сега си имам момиче, Ти.
— Всъщност се надявах на по-малък брат.
— Уф. Какво ти направиха, Кели?
— Той е добре — каза Тереза. — Само го разкарай от тук, преди от приемното да се сетят, че няма заведен картон.
— Благодаря, Ти.
Тереза Джаксън ни махна с ръка и се отдалечи.
— Какъв й е проблемът? — попитах.
— Не ти трябва да знаеш.
— Добре.
— Преди три години я изнасилиха, само на километър от тук.
В другия край на залата Тереза мереше кръвното на някакъв младеж, който се смееше и очевидно се стараеше да привлече вниманието й.
— Прибирала се от работа — добави Родригес. — Или по-точно отивала на среща, облечена в онези „кльощави“ джинси, по които си падат някои жени…
— „Кльощави джинси“?
— Дотогава и аз не бях чувал за тях. Но няма как да не си ги виждал: плътно прилепнали по тялото.
— Те пък какво общо имат?
— Имат, защото по време на процеса изнасилвачът се е позовал на тях, прибягвайки до така наречената защита „кльощави джинси“…
— Нещо ми се върти в главата — промърморих.
— Тезата му беше, че не би могъл да й свали джинсите без нейна помощ.
— Проработи ли?
— Със сигурност щеше да проработи, но двама свидетели го видели да я влачи за косата по алеята. Не се намесили, но все пак се съгласили да дадат показания. Освен това Тереза имала и сериозни наранявания — счупени нос и скула. Именно те провалили тезата за „кльощавите джинси“ пред съдебните заседатели.
— И?
— Тереза обявила, че стига да може, положително би наела някой да му отвърне със същото. Казала го с толкова плам, че спечелила всички заседатели на своя страна.
— Къде е нападателят в момента?
— Трябваше да излежи присъда от шейсет години в „Стейтвил“, ама изкарал само шест месеца. Натъпкали го с клорокс и го хвърлили от последния етаж върху предпазната мрежа.
Погледнах Тереза, която се смееше в компанията на някакъв доктор на път за изхода.
— Тя си е от квартала — добави Родригес. — Грижи се за хората и те се грижат за нея.
— Харесва ли ти това?
