Останах до вратата в продължение на десет минути. В жилището ми продължаваха да влизат и да излизат хора, повечето от тях говореха в микрофоните си. После дойде ред на Майки Сандърс. Бях му дал джиесема си и ключовете от колата. Той излезе през главния вход. Федералните не му обърнаха никакво внимание. Инструкциите му бяха да се отдалечи от сградата най-малко двайсет пресечки на север, а после да паркира някъде. След това трябваше да се обади на гласовата поща в офиса и да изхвърли джиесема ми в първата кофа за боклук, без да прекъсва връзката. Надявах се, че федералните ще го проследят, и те не ме разочароваха.
Четирима агенти изскочиха от апартамента и затрополиха надолу по стълбите. Промъкнах се към прозорците, които гледаха към улицата. Агентите се разпределиха в три коли и изчезнаха. Проверих задната уличка. Тя също се оказа чиста. Доколкото можех да преценя, в дома ми бяха останали само двама души, а външното наблюдение беше снето. Изчаках още пет минути, после слязох по задното стълбище на съседа. Корнилия Авеню беше все така безлюдна. Поех пеша към Саутпорт, спрях едно такси и потеглих в западна посока. Бях предупредил Майки да смени регистрационните номера на колата веднага след като позвъни в офиса ми, а после да вземе приятелката си и да напусне града. Момчето ми изглеждаше свястно. Надявах се да изпълни съвета ми.
Маркъс Робинсън наблюдаваше походката на шефа. Бавна и солидна, с вирната глава и изпънати рамене.
— Идва — обади се Джеймс.
Беше късен следобед в Уест Сайд. Маркъс и брат му заемаха задната седалка на един заключен джип. Джейс беше прибрал ключовете, като преди това ги бе предупредил да не шават. Сега Рей Сампсън се приближи до колата, отключи вратите и почука на стъклото. Маркъс го свали.
— Добре ли се чувстваш, малкият?
Юмруците им се срещнаха в обичайния поздрав. Маркъс беше извадил патроните от револвера, с който предишния ден беше ликвидирал Корееца. В момента оръжието беше затъкнато в колана му, а патроните студенееха в джоба му. Рей Рей се облегна на прозореца.
— Искаш ли да се поразходим?
Джеймс посегна да го хване за ръката, но той се дръпна. Рей Рей го поведе надолу по улицата, покрай няколко паркирани коли със затъмнени стъкла и включени двигатели. Маркъс усещаше погледите върху себе си, до слуха му долетяха звуците на отварящи се врати, които бързо се затръшваха. Продължиха към задънения край на улицата, движейки се съвсем близо до полусрутена ограда.
— Как я караш, малкият? — подхвърли Рей Рей, докосвайки с пръсти оградата.
— Готвя се за екшън.
— Имаш ли представа какво ще правим?
— Джейс каза, че ти ще ни обясниш.
Рей Рей кимна и протегна ръка.
— Дай да видя тоя пищов.
Маркъс мълчаливо му го подаде. Рей Рей го прибра в страничния джоб на якето си. Бойците на „Четворките“ останаха да гледат след тях, очаквайки да разберат какво е намислил шефът им.
— Откъде го взе, малкият?
Маркъс обясни.
— А сега отново ми разкажи за Сесил.
Маркъс повтори историята си. Как Сесил насочил пистолета си към белия мъж в магазина на Корееца, когато от мазето се появил втори. Именно той застрелял Сесил, а после гръмнал един-два пъти към братята Робинсън. Накрая и двамата побягнали.
— Това е всичко, така ли?
— Да.
Маркъс си даваше ясна сметка, че историята му хич я няма. Рей Рей не разполагаше с труп, който да провери, но по принцип не го беше грижа за Сесил.
Главатарят на „Четворките“ измъкна собствения си пистолет, затъкнат в колана му.
— А сега ми кажи защо гръмна Корееца!
Маркъс нямаше представа откъде е разбрал, но не си направи труда да отрича.
— Дължеше ми пари.
— Ти работеше ли за Корееца?
— Помагах му в някои неща.
— Видя ли дрогата в магазина?
Маркъс само поклати глава.
— Какво взе от там?
— Нищо.
— Смисълът нещо ми се губи, малкият — заяви Рей Рей и почука с пистолета по бедрото си. Маркъс усети как стомахът му се свива, стана му гадно.
— Мислех да прибера кашоните от мазето му.
— Какво имаше в тях?
— Не знам. Каквото и да е. Все щях да изкарам някой долар.
— Без да ми докладваш?
Маркъс кимна. Рей Рей напъха пистолета обратно под колана си.
— Продължавай — рече той.
— Оправих Корееца следобед. Мислех да изкарам кашоните с мотокара, но тогава се появи оня шибаняк.
— Опиши ми го.
— Висок, бял. Носеше дълго палто.
— Не беше ли някой от двамата, които видя по-късно?
— Мисля, че не.
— Мислиш?
— Тоя носеше маска.
Рей Рей измъкна черна маска изпод якето си.
— Като тази?
Маркъс кимна, без да се замисли.
— И той гръмна по мен в мазето, ама аз се измъкнах през тунелите.
— И това е всичко?
— Аха.
— Значи искаш да кажеш, че другият е прибрал дрогата ми?
Маркъс сви рамене.
— Как мислиш да се изчистиш от тая гадост, малкият?
— Като ти помогна да намериш дрогата.
Рей Рей въздъхна и се наведе. Очите му се изравниха с тези на момчето.
— С коя ръка стреляш?
Маркъс вдигна дясната си ръка, а Рей Рей започна внимателно да я разглежда, сякаш никога досега не беше виждал нещо подобно. После се изправи и тръгна покрай оградата, подритвайки дребните камъчета по пътя си. След малко се върна с буца бетон в ръка.
— Ела с мен.
