— Че на кого му се умира? — сви рамене Даниълсън. — За съжаление това не подлежи на дебат. Патогените ще си вземат своето, а после ще започне голямата веселба. Вашингтон ще направи всичко възможно да представи нещата като терористична атака. Първата му работа е да сложи под похлупак всичко и всеки, който има връзка с Форт Детрик и онези крушки.
— Това сме ти и аз, така ли?
— Когато нещата се развият по подобен начин, хората се делят на две категории: на такива, които могат да бъдат обуздани, а ако не — да бъдат убити. Не е нужно да ти обяснявам в коя от тях попадаме ние с теб.
— Значи просто си седим и чакаме да се появят?
— Човек винаги има избор. Особено за начина, по който да умре.
— Ако си решил да се самоубиваш, действай. Но защо въвличаш и мен?
— Днес сутринта получих нова информация…
— От кого?
— Няма значение. По всичко личи, че моята постановка е на път да се провали.
— Ти си го знаеше.
— Човекът, който ми съобщи информацията, донесе и това — добави Даниъл сън и плъзна прегънат лист хартия на бюрото. — Не е много и едва ли ще помогне.
— Защо не се възползваш от него?
— Вече ти казах, че пропуснах шанса си. Умряха хора и някой трябва да поеме отговорността.
Погледнах прегънатия лист.
— Но мислиш, че аз мога да опитам, така ли?
Белите пръсти на Даниълсън помръднаха в здрача. Тишината ни обгърна с плътен воал. Пистолетът му се насочи в главата ми, после слезе малко по-надолу, към сърцето.
— Приеми го като последен жест на добра воля.
Човекът от Вътрешна сигурност се наведе напред и внимателно налапа черното дуло. После отново се облегна назад, гледайки ме с невиждащ поглед. След това натисна спусъка.
Куршумът свърши своята работа. Даниълсън лежеше мъртъв в краката ми.
Претърколих тялото и успях да измъкна ключа на белезниците от джоба му. Джиесемът ми изписука миг след като се освободих. Беше Елън Бразил.
— Трябва веднага да се махнеш от там! — напрегнато прошепна тя.
— Откъде?
— Те знаят, че си се прибрал у дома.
Промъкнах се до прозореца и надникнах през процепа на затворените капаци. Седанът още беше там, но празен. По-надолу се виждаха още две служебни коли, също празни.
— С колко време разполагам?
— Отначало бяха решили да те чакат да излезеш, но сега май са променили тактиката. Имаш пет минути, може би и по-малко. Тук е истинска лудница.
— Как са ме открили?
— Не знам. Даниълсън е корумпиран.
— Как разбра?
— Открили са доста пари в офшорната му сметка. Вероятно вече е напуснал страната.
Погледнах към увеличаващата се локвичка кръв под главата на агента и кимнах.
— Вероятно.
— Откриха и други неща, Майкъл.
— Какви неща?
— Не знам. Ние с Моли не можем да повярваме, но ти трябва да изчезваш от там.
— Пак ще ти се обадя. Гледай джиесема да ти е подръка.
Прекъснах връзката и отново надникнах през прозореца. Колите бяха все така празни. Отидох в кухнята, за да хвърля едно око зад блока. Още две коли, плюс трима агенти на алеята. Елън беше права. Крайно време бе да си тръгна.
Промъкнах се в коридора, отворих входната врата и притичах в апартамента на съседа. Насочих се към кухнята, но някъде по средата на коридора се сблъсках с Майки Сандърс, който изскочи от банята само по боксерки.
— Мръсно копеле! — изрева той и запрати по мен някакво доста дебело желязо, което профуча в опасна близост до главата ми и изтрещя на пода. Стрелнах се напред, извих му ръката и притиснах устата му с длан.
— Майки, аз съм! — изсъсках в ухото му аз, изчаках малко и предпазливо отдръпнах дланта си.
— Кели! Бях в тоалетната, когато чух някакъв шум в коридора.
— И по-рано ли беше тук?
— Колко по-рано?
— Преди половин час.
— Бях заспал. А ти как влезе?
— Дълга история. Ти нали имаш представа с какво се занимавам?
— Знам, че носиш патлак и си бил ченге.
— Точно така. Пред входа има едни гадни копелета, които всеки момент ще се качат.
Майки машинално се извърна към входната врата.
— Едва ли ще влязат при теб — успокоих го аз. — Не и без съдебна заповед.
— Ченгета ли са?
— По-скоро федерални — отвърнах аз и направих деликатна пауза.
— Майната им — отсече Майки. — Какво искаш да направя?
— Какво ще кажеш за няколко дни извън града? — попитах с усмивка аз.
— С удоволствие — кимна съседът ми, но после се намръщи. — Ама нямам превоз.
Извадих ключовете на наетата бричка и му обясних какво трябва да направим, за да се измъкнем и двамата.
Половин час по-късно наблюдавах операцията по проникване в жилището ми през шпионката на съседа. На стълбището се появиха трима агенти, облечени със сини якета на ФБР, под които носеха бронежилетки. Единият държеше кози крак, а другите двама бяха извадили пистолетите си. Аз бях оставил вратата открехната. Мъжът с козия крак опря желязото на стената и предпазливо я побутна. Минута по-късно се появиха още четирима. Не бях сигурен дали няма да проверят и апартамента на Майки, но се надявах, че няма да го направят. Ако бях чернокож и живеех в Саут Сайд, ситуацията със сигурност щеше да се развие другояче. Съседите ми знаеха правата си и можеха да създадат проблеми.
