— Да, но ако става въпрос за антракс, не може да говорим за предаване на заразата от човек на човек. — Даниълсън затвори лаптопа и се изправи. — Въпросът е защо не прибягват до евакуация, а налагат карантина.
— Искам да разбера какво се случи в метрото.
— Прав си — кимна Даниълсън, погледна часовника си и вдигна пистолета. — Не разполагаме с много време.
Запитах се дали няма да ме гръмне още сега, на момента. Но вместо това той продължи да говори.
— Вече знаеш за Катрин Лосън. За твое сведение ще добавя, че акцията беше одобрена предварително. Тя знаеше за откраднатите от лабораторията във Форт Детрик електрически крушки и душеше из тунелите с надеждата да ги открие. Аз направих опит да я предупредя, но без успех.
— А после й проби главата с два куршума двайсет и втори калибър — подхвърлих аз.
— Аз ли? Нищо подобно. Вече ти казах, че заповедта дойде от Вашингтон.
— Какво стана после?
— Знаех, че двете крушки са безобидни. Разполагах с твърди доказателства.
— Кажи това на труповете, които започнаха да се събират в „Кук“.
— Крушките бяха безопасни, Кели. След ликвидирането на Лосън от Вашингтон ми заповядаха да ги изнеса от метрото и да ги предам в лабораторията на Бразил.
— После?
— После се направих на умник. Загърбих правилата и задържах нещата в продължение на две седмици.
— А Бразил не възрази, така ли?
— Тя ми вярваше.
— Грешката си е нейна — свих рамене аз. — А ти какво чакаше?
— Прецаках работата.
— Как?
— Получих информация за лошите. По всяка вероятност спяща терористична клетка в Чикаго, която се интересуваше от покупката на материали.
— За нападение?
— Бог знае — сви рамене Даниълсън. — Говореха за биологични и химически оръжия, за всякакви други боклуци. Но както и да е. Пуснахме информация за смъртта на Лосън. Целта беше да ги накараме да повярват, че крушките са били заразени и все още се намират в тунелите. Нещо като черешката върху тяхната торта. Реших да изчакам една-две седмици, за да видя дали ще тръгнат да ги търсят. Появата им в метрото би била истински джакпот.
— Но ти беше сигурен, че крушките са безобидни, така ли?
— Преди да наглася работата, слязох лично в метрото. От „Детрик“ получихме специално фенерче с ултравиолетова светлина, с помощта на което можеха да се открият маркерите на крушките. Трябваше ми цял час, за да открия въпросните две. Едната свалих за изследване в лабораторията, а другата оставих на място.
— И?
— Бяха чисти. Абсолютно безвредни.
Облегнах се назад в стола. Даниълсън може би лъжеше, но не разбирах защо. Още по-малко разбирах какво търси в дома ми.
— Какво всъщност става, след като крушките наистина са чисти? — попитах аз.
— Това вече е добър въпрос — отвърна Даниълсън, размаха пистолета пред лицето ми и леко се оригна. В ноздрите ме лъхна миризмата на алкохол, може би джин. — Отговорът му е прост, стига да знаеш правилата на играта.
— А ти ги знаеш, така ли?
— Може би не напълно — призна той. — Може би лошите са усетили номера и са го обърнали в своя полза. Използвали са крушките за прикритие и са пуснали свой патоген, но вече истински.
— Мислиш ли, че са били именно онези, за които е била предназначена постановката?
— Едва ли.
— Откъде знаеш?
Зъбите на Даниълсън блеснаха в още една мъртвешка усмивка.
— Четвъртият ми каза.
— Четвъртият ли?
— Проследих ги днес сутринта около пет. Четвъртият наблюдаваше как умират първите трима. После ми разказа всичко, което исках да знам.
— А ти го изпрати при приятелчетата му?
— Няма кой да плаче за него. Фактически те нямаха нищо общо. Там има още много негодници като тях.
— Защо им е трябвало да използват крушките за прикритие? И защо не бият камбаната, ако наистина са терористична група? Да поемат отговорност, да отправят някакви искания?
Даниълсън поклати глава при поредния ми тъп въпрос.
— Който решава да използва биологично оръжие, няма да бие камбаната. Защото ще го натиснат собствените му хора. И на практика ще се разграничат от него.
— Тогава какъв е смисълът?
— Изнудване по новите правила. Ограничено заразяване. Петстотин до хиляда мъртви в района на Чикаго. Ние размахваме юмруци, бомбардираме няколко от убежищата им в чужбина, после строим паметници. Светът разбира болката ни, но се пита кой е наред. Междувременно терористите се спотайват. След известно време ни потупват по рамото и прошепват, че новата порция е готова и мислят да я използват. Отново в Чикаго. Или в Ню Йорк, Ел Ей… Ние им вярваме, защото вече са го правили. И съответно се подчиняваме. Пандора се прибира в кутията си. Лошите получават онова, което искат, и то без да омаскаряват едрите риби във Вашингтон. Това е реалният резултат от използването на биологични оръжия. Поне от политическа гледна точка.
— Значи това е бил само първият удар?
— Твърде възможно.
— А ние какво трябва да правим?
— Ти и аз ли? — попита Даниълсън и огледа стаята, сякаш очакваше да зърне още някой.
— Да, Даниълсън. Какво трябва да правим?
— Да умрем, Кели. Като всички останали, само че по-бързо.
— Още не ми се умира — рекох аз.
