— А в него ще пише, че ние работим с някакви терористи, а? — присви очи Делука.
По-скоро усетих, отколко видях как Джони леко се оттегля назад, несъмнено търсейки по-удобна позиция за стрелба.
— Може би не директно, но…
— Но неизбежно — довърши вместо мен Делука.
— Освен ако тя не направи необходимото да ви държи далеч от тази история.
Най-сетне докоснахме същността на проблема. Старецът изглеждаше облекчен.
— Какво предлагаш, Кели?
— Ти ни казваш всичко, което знаеш за Корееца, а в замяна ние не споменаваме нищо за дрогата и вашето участие в разпространението й.
— Какво те кара да мислиш, че знам нещо за мистър Ли? Особено пък за страничния му бизнес?
— Ти винаги знаеш всичко за хората, с които въртиш бизнес. И нямаше да си тук, ако не разполагаше с някаква информация по въпроса.
Делука се замисли върху думите ми, после вдигна глава.
— А какво ще кажеш, ако ви гръмнем и двамата? След по-малко от час ще си бъда у дома пред димяща купа минестроне, а вие ще почивате на дъното на реката.
Вдигнах ръка. Откъм солната рампа ми отговори автомобилен клаксон.
— Родригес? — вдигна вежди Делука.
Кимнах.
— Кажи му да дойде, защото започна да застудява — каза старецът, вдигна яката на палтото си и тръгна към колата. Кадилакът бавно потегли към навеса от гофрирана ламарина в дъното на рампата.
Събрахме се отново на крачка от входната врата. Чили щракна електрическия ключ и една лампа хвърли синкав кръг върху масата, заобиколена от пет стола.
— Сядайте — рече Делука.
Аз седнах до Рита, а Родригес се настани срещу нас.
— Тук държим стоката, останала от различните ни бизнес дейности — поясни Делука, кимайки към множеството сандъци и кашони, подредени край стените. — Абсолютно законна стока, инспекторе.
Родригес не отговори. Ръцете му лежаха на масата, а между тях проблясваше тежка пушка с оптически мерник. Чух някакъв шум и се обърнах. Чили се появи с кафява чашка еспресо, положена върху чинийка със същия цвят. Делука отпи една глътка и премлясна.
— Нашата договорка с Корееца — промърмори той.
— Какво за нея?
— Трябва да изясним нещата.
— Не съм прибрал дрогата ти, Вини — рекох.
Той вдигна ръка, сякаш за да укроти немирно дете.
— Говорех на инспектора.
— Какво мога да направя? — глухо попита Родригес.
— Вие сте доставили стоката на Корееца. Искам онова, което се е изгубило.
Гледах малката вена, която започна да пулсира на слепоочието на Родригес. Почти усещах пулса на седналата до мен Рита.
— Откога знаете? — попита Родригес.
Делука взе чашката от чинийката, после размисли и я върна на мястото й с тихо потракване.
— Горе-долу от три месеца. Знаехме, че краят на Корееца е близо, но все пак се надявахме да не е много скоро.
— За да продължите да си гледате бизнеса — допълних аз.
— Бизнесът винаги е на първо място. Готови ли сте да чуете предложението ми?
— Аз не се интересувам от наркобизнеса ти, Вини. Освен това не съм сигурен, че полицейски инспектор Родригес има интерес да възстанови изчезналата ви стока.
Делука вдигна ръка.
— Дай да видя адреса, за който спомена.
Бутнах листчето към него. Той го приглади с длан.
— В онзи ден двама от нашите наблюдаваха магазина на Корееца. Влязоха вътре малко преди теб, Кели. Ли беше мъртъв, а дрогата, както вече знаеш, беше изчезнала. Моите хора са видели и чувалите за трупове. Тръгнали са си, без да ги докоснат. — Делука побутна листчето обратно към мен. — Сега искаме да си свършим нашата работа.
— Каква по-точно ще бъде тя?
— Нима мислиш, че харесвам скапаняците, които нападат града? — Отпи от кафето и продължи: — Изобщо не ги харесвам.
— Звучиш като кмета.
— Защо пък не? — сви рамене Делука и отпи още една глътка еспресо.
— Ако искаш да помогнеш, насочи ме към купувача на чувалите — подхвърлих аз.
— Няма да е толкова лесно.
— Какво искаш?
— Дай да си изясним нещата. Вие ми помагате, а аз ви давам снимка на човека, когото търсите.
— Снимка ли? — приведох се над масата аз.
Делука кимна и потърка съсухрените си длани.
— Какво ще ни струва това? — обади се Родригес.
— Още една доставка от полицейския склад. Джони ще ви каже точно колко. Искаме я директно в забранената зона. Там вече има остър недостиг, а един бог знае кога ще можем да възобновим доставките.
— Значи бизнесът продължава, а? — подхвърлих.
— Зависимите трябва да си получат своето — отвърна Делука и потупа ръката на Родригес. — Вземаш стоката и я караш направо в Уест Саид, но има и още нещо… — Старецът замълча за момент, после добави: — Една година гратисен период на продажбите ни в Кейтаун. Без арести, без шибани капани.
— Не мога да го направя — отвърна Родригес.
— Можеш, инспекторе. Преди всичко защото ние продаваме само на негри и наркомани — две прослойки от населението, които и бездруго твоите шефове искат да ги няма. Второ, дори и в момента вие гледате към другата страна на града. Обещавам, че няма да продаваме нито на ученици, нито на разни извратени богаташи, които се снабдяват по кьошетата. Край на тая гадост. Все едно, че дрогата изтича в канала.
— Как да бъдем сигурни, че информацията ти е истинска? — попитах аз.
