Където бях простреляна!
— Гмуркачката тук. Тук. Тук… — Разхождах се и сочех, а дясното ми бедро пулсираше. — Не е ли една и съща? Не е ли Шанел Гилбърт?
Жената изглеждаше млада и в добра форма, в дебел черен неопрен с две бели райета около дясното бедро. Плавниците и шнорхелът й бяха черни, косата й бе кестенява.
Тогава забелязах ципа. Спрях стресната. Зарових се в паметта си за онова, което бях видяла на видеото, записано от камерата в шнорхела ми. Спомних си двете бели райета на крака на неопрена, който Бентън бе носил, докато се опитваше да сложи регулатора в устата ми.
Как можех да съм сигурна, че е бил Бентън? Той казваше, че ми е помогнал да изляза на повърхността. Не бях имала причина да се съмнявам в него до днес, до тази минута. Представих си онова, което Луси бе пуснала в дървената къщичка до водата. Истината бе, че не можех да идентифицирам гмуркача на видеото. Не можех да се закълна, че е Бентън, не бях забелязала и ципа на неопрена му. Но на тези снимки виждах неопрен, който изглеждаше същия като онзи, който бях видяла днес, и ципът му беше отпред. На повечето са отзад и имат дълга връвчица за издърпване, за да можеш сам да го затвориш.
Циповете на гърдите са относително нови. Някои хора ги предпочитат, защото неопрените не са толкова ограничаващи, когато нямат ципове по цялата дължина на гърба. Свързвах предните ципове със специалните части, с полицията и армията и никой от неопрените, които имахме с Бентън, не се закопчаваше отпред. Значи човекът на видеото не беше той! Не беше съпругът ми от ФБР! Не знаех кой е бил и защо, нито дали гмуркачката, която виждах сега на тези снимки в библиотеката на Шанел Гилбърт, ми е спасила живота, а сега бе мъртва.
Огледах внимателно всички снимки. Прецених, че жената на тях е средна на ръст, около 60 килограма. Гледаше право в камерата. Продължих да сравнявам този образ с това, което бях видяла по-рано. Почти бях сигурна, че са една и съща личност, но когато преглеждах тялото сутринта, косата бе толкова кървава, че бе трудно да се каже какъв цвят е. Носът бе счупен, очите бяха толкова подути, че се бяха затворили. Снимката на шофьорската книжка на Шанел не беше скорошна и лицето й бе по-обло, а косата по-светла и дълга. Но вярвах, че тя е гмуркачката. Това не можеше да е съвпадение. Всъщност беше част от плана. Не моят план. Не и на Марино. Планът на Кари.
Бермудският триъгълник. Където бях простреляна.
Казах го на Марино и той веднага го отхвърли.
— Беше простреляна край брега на Флорида. Не в Бермудския триъгълник. — Огледа се; търсеше подслушвателни устройства, които можеше да сме пропуснали.
— Триъгълникът между Маями, Сан Хуан и Пуерто Рико е Бермудският триъгълник — отвърнах му, но не географията бе най-големият ми проблем.
Дали Луси я познаваше?
Беше ходила на Бермудите миналата седмица. Когато кацнала на „Логан“, частният й самолет бил претърсен от митничари. Това исках да питам Марино, но не исках да го изричам на глас. Той се взря мен, след това огледа снимките на стената. Чух глас по радиостанцията му, която бе пъхнал в задния джоб на черните си униформени панталони. Сигналът за бой на Норт Пойнт Булевард се оказал неоснователен. Полицията проверила паркинга.
— Очевидно Шанел е била запозната с гмуркането край корабокруширали съдове на Бермудите. — Посочих снимка на жена гмуркачка, която плуваше близо до акула. Колкото повече гледах, толкова по-сигурна бях, че това е тя, освен ако нямаше еднояйчна близначка.
— Не знаех, че е била гмуркачка — каза Марино. — Само че харесва подводна фотография, или пък майка й или декораторът я харесват.
— Лесно е да разберем.
Трябваше да има сертификат от Професионалната асоциация на инструкторите по гмуркане или Националната асоциация на подводните инструктори. Трябваше да е изкарала курс. Трябваше да има документ и името й да е в списъка с членовете. Трябваше да има гмуркаческа екипировка в къщата, освен ако не я държеше някъде другаде.
— Тя има ли други имоти? — попитах. Спокойствието, което упорито си налагах, бе разклатено.
— Добър въпрос.
Това, което всъщност исках да зная, бе дали с Луси не са ходили наскоро заедно на Бермудите. Луси бе казала, че ходила там да се гмурка и че не била сама. Луси никога не се гмуркаше без партньор и може би партньорката й беше била Шанел Гилбърт, която племенницата ми бе описала като приятелка на Джанет. Трябваше да разберем това. Електронните устройства, събрани оттук, бяха или щяха да бъдат пратени в лабораторията на Луси още днес.
Не можех да я оставя да рови в компютрите на Шанел, в телефона й, във флашките й и в подслушвателните й устройства, ако двете бяха имали някакви отношения. Още докато си го мислех, част от мен вече знаеше истината. Луси можеше да не се върне в моя център. Никога. Не знаех какво се случва с нея точно сега. Нямах представа какво може да се случи след това и докъде може да стигне ФБР, за да й съсипе живота.
