Пак чух гласа на Ърни на заден план. Дочух думата millefiore, на италиански — хиляди цветя. Говореше за вид мънисто, произвеждано преди векове във Венеция и използвано като валута.
Затворих на Брайс и набрах номера на Ърни. Познатият глас на любимия ми специалист по микроскопите ми донесе спокойствие и облекчение.
— Няма нужда да казвам, че това не е нещо, което срещам често, Кей, но ми е познато — обясни той. — Не съм археолог и не се правя на такъв, но през годините станах малко кабинетен археолог и като Шерлок ровя в обществения боклук. Когато през ръцете ти са минали достатъчно случаи, има малко неща, които не си виждал, включително останки от миналото. Като куршуми от мускет например, които се озовават по погрешка в лабораториите, или копчета и кости, които се оказват от Гражданската война.
— И мислиш, че е от миналото, така ли?
— Виждал съм подобни артефакти. Знаеш, че винаги съм обичал да изследвам разни неща под микроскоп и по други начини, и сигурно си спомняш, че преди две години водих семейството си в Джеймстаун на разкопки. Разведоха ни по площадката, влязохме в лабораториите и видяхме всички находки. Това е една от причините парчето стъкло от местопрестъплението ти на Братъл стрийт да ми е познато. Напомня ми за мънистата, с които първите колонизатори са търгували с индианците и са ги мамели с тях. Особено онези, които са били сини като небето. Предполагам, че са ги представяли като носители на добър късмет или като вълшебни.
— Говориш за края на шестнайсети и началото на седемнайсети век — отвърнах.
— Твоето счупено мънисто би трябвало да е толкова старо.
— Дай ми подробностите, Ърни.
— Имаме фрагмент с прилични размери, който е фасетиран, направен е от три слоя стъкло, вероятно в калъп на топлината на маслена лампа, не е дърпано или духано стъкло, за което се изисква съответната работна среда и оборудване като пещ. Някога правенето на мъниста е било домашен занаят, като да си печаташ собствени пари, обикновено довършителната работа се е състояла в това да се добавят точки от цветно стъкло или тънки нишки от злато, мед, сребро, черешката на тортата на безвкусната дрънкулка.
— Колко голямо? — Продължавах да говоря завоалирано, напрежението ми нарастваше и ме разпалваше.
— Пет на три милиметра от мънисто, което предполагам, че е било с размери около десет милиметра, което отговаря на така наречените търговски или робски мъниста. Предполага се, че Христофор Колумб ги е разменял за продукти и разрешение да плава през чужди води. Не се впечатлявай. Просто го намерих в интернет. Такива мъниста са били също така основната валута за търговията с роби в Западна Африка. Нали знаеш — даваш малко лъскави дрънкулки и отплаваш с кораб, пълен със злато, слонова кост и роби.
— Спомена цветове. — Нямаше съмнение, че това, което описва, напомня приличащия на кварц метаматериал, който бях намерила в имота на Луси.
— Сини нюанси с малко зелено — каза Ърни и аз се сетих за крилото от хлебарка.
Не бях видяла нито живи, нито мъртви насекоми в къщата, като изключим мухите. Спомних си за топчето боклуци в чистия ми ван. Замислих се и за частичките, полепнали по оперението от кожа на стрелата, която ми бе оставена като зловеща изненада. Предмет, донесен от друго място, а може би същото важеше и за стъкленото парченце. Нищо от видяното досега не ме навеждаше на мисълта, че мънистото е от къщата, поне не и от стаите, които бях претърсила.
— Обади ми се веднага щом има още нещо — казах на Ърни. — Джен скоро трябва да е при вас…
— Вече пристигна, остави вана, скоро ще трябва да се заема и с него. Някакви други указания освен тези, които предаде Брайс?
— Работете колкото можете по-бързо.
— Отварям един от пакетите ти, докато разговаряме.
— Любопитна съм за евентуален общ произход. — Толкова бях тайнствена, че почти не ми се разбираше. Започвах да се ядосвам. — Разбираш ли ме? — Бях като бомба, която всеки момент ще избухне.
— Казано по-ясно, искаш да знаеш дали някои или всички тези неща са от едно и също място.
— И какъв вид място. Възможно най-подробно и най-бързо.
— Ако разбера къде е, ще ти там точен адрес. — Хем ме дразнеше, хем не. Ърни щеше веднага да се заеме, защото ме познаваше. Работехме заедно от години. Той бе търпелив и изслушваше, което за жалост не можех да кажа за Брайс. Пак се чух с него по телефона. Казах му много сериозно:
— Имам десет секунди. Когато бях тук тази сутрин, не видях нищо подобно на това, което ми описахте с Ърни.
— Вероятно не е имало как.
— Къде беше? — Едва се удържах да кажа думите „стъкло“ и „мънисто“. — Къде точно по тялото? — Бях на ръба да си изпусна нервите.
„Не й доставяй това удоволствие.“
— Както казах — в кървавата пихтия. Беше се замотало в изцапаната й с кръв коса — каза Брайс.
— Добре. На Харолд му се стори, че е видял нещо подобно, но след това не могъл да го намери.
