— Върнах му фабричните настройки. — Луси всъщност казваше, че се е погрижила телефонът й да се самоунищожи, след като Ерин Лория го бе взела. — В същото състояние е, както ако бяха взели чисто нов от магазина — добави тя. — До края на деня ще имам друг номер, на който ще можеш да се свързваш сигурно с мен.
— И няма да разберат какво си направила? Че си се сдобила с друго устройство? С друг телефон?
— Придобиването на нов телефон не е противозаконно. Мога да го правя по цял ден и знаеш ли кога ще разберат? — Луси я гледаше предизвикателно. — Просто ще продължа да ги разгромявам. Това е война. Те нахлуха в имота ми и в живота ми и аз няма да оставя нещата така. Искат да ме шпионират? Искат да ме обвинят? Мислят, че ще ме сварят беззащитна в собствения ми дом, докато Кари Гретхен е на свобода? Наистина ли? Да видим какво ще стане.
— Внимавай. Могат да те арестуват. — Донахю бе безпощадно откровена. — Силата на правораздавателната система е на тяхна страна, а ти нямаш нищо освен бдителността и гнева си.
— Бдителност и гняв. Красноречиво описание. И ти също трябва да внимаваш, особено когато профанизираш това, което не разбираш напълно.
— Възнамерявам да разбера всичко. Но трябва да правиш каквото ти казвам.
— Леле, тъкмо това е единственото, в което не съм добра. — Луси докосна ръката ми. — Хайде — каза ми. — Да вървим да отблокираме алеята.
Навън въздухът бе гъст и парещ. Усещах електричеството. Помирисвах дъжда, виждах спускащите се като вени светкавици на фона на черното небе, което скоро щеше да се разправи с нас. Познавам кога се задава голяма буря, а тази, която идваше, беше огромна. Надявах се да няма градушка. Това лято имаше силни гръмотевични бури в следобедите и градушка колкото топчета за игра беше съсипала голяма част от градината ми. Счупи и няколко керемиди на покрива и повреди улуците, които бяхме сложили наскоро.
— Добре ще ни навали. — Вдигнах очи и осъзнах колко тихо е станало, после си спомних, че хеликоптерът си бе тръгнал. — Гадното време ни донесе поне едно положително нещо. Ослушай се. Пак можеш да чуеш провинциалните звуци.
Не беше точно така, но бях леко саркастична. Чувах само свистенето на вятъра в дърветата, собствените ни стъпки по дървения кей и плискането на реката в коловете му. Но казвах каквото си исках, защото на този етап с Луси вече не разговаряхме откровено. Манипулирахме се. Но не по един и същ начин. Съвсем не.
Луси реагираше гневно и агресивно, докато всяка моя дума беше премислена и много внимателно прицелена. Представях си, че Ерин Лория ни вижда и чува. Нямаше да получи никаква полезна информация от мен. Възнамерявах най-вече да я залея с баласт, прекалено нестабилен като основа и прекалено мокър за горене.
— Просто хвърлят въдицата. — Луси вървеше бавно, за да мога да вървя и аз наравно с нея.
— Сигурна съм, че на Деси му е харесала идеята някой ден да отиде на риболов с Марино. — Опитвах се да забавя това, което знаех, че ще направи Луси.
Защото тя щеше да се нахвърли върху ФБР. Щеше да се позабавлява, както тя си знаеше. Беше самоубийствено гневна и в такова състояние правеше точно така. Атакуваше и дразнеше. Подръчкваше и влошаваше нещата. Правеше го безразсъдно и без да се замисля за последствията. Такава беше племенницата ми. Беше вече голяма, но не беше зряла и никога нямаше да бъде.
— За да ме хванат в нещо, което погрешно са сметнали, че съм направила — каза тя високо. — Което глупаво се надяват, че съм си наумила, докато никой не ме е следял… Да видим какво. Да, сетих се. Изкопала съм дупка до Китай. Това трябва да е. Затова е претърсването от въздуха. В онази тяхна тактическа машина има от пиле мляко, включително радар, проникващ под земята. Сигурна съм, че са се надявали да намерят подземни бункери или тайни стаи и дупки. — И с дързък, силен и враждебен тон цитира текста от заповедта за обиск: — „Всякакви скрити врати и излази, включително не само в структури, постройки, асансьори или проходи, които са частично или изцяло под земята или отделени от основната жилищна сграда.“
— Да — отговорих още по-неясно и уклончиво. — На това му викам сценарий „Кухненска мивка“. Искай всичко.
— Прецеденти — заяви Луси, когато стигнахме до алеята. — Никога не забравяй как работят роботските им закостенели мозъци. Мислят в прецеденти, които нямат нищо общо с адекватността или истината. А само с това, което вече е правено, не с онова, което трябва или може да се направи. Онова, което смятаме за живот от типа „прикрий си задника“. Ако никога не мислиш оригинално, как може изобщо да се озовеш в беда? Ако си достатъчно банален и неоригинален, ще бъдеш повишен.
Минавахме покрай оборудване за следене на стълбовете с лампите и по дърветата. Не й пукаше и не се държеше прилично, както би трябвало. Всъщност гледаше право в камерите.
— Ако в някакъв друг случай е била намерена скрита стая, те ще я включат в списъка без значение колко е нелепо. — Луси говореше прекалено открито и подигравателно и каквито и сигнали и да й изпращах, нямаше да помогнат.
