— Ще видим какво е след като лабораториите си свършат работата, но предполагам, че е обработен с лазер кварц, с други думи — калцит — каза Луси.
— Значи си виждала нещо подобно и преди?
— Много добре знам какво е. Тя винаги е била обсебена от технологиите за невидимост, това, което е познато като променена реалност или оптичен камуфлаж. — Луси се огледа, сякаш говореше на дърветата. — Тези идиоти са толкова заети да преследват мен, че не обръщат никакво внимание на истинската опасност. Кари може да е намерила начин да се прикрие, за да очисти всеки, когото поиска. Наистина всеки. Тя е проклета терористка и с това трябва да се занимава проклетото ФБР. — Луси изобщо не си правеше труда да е поне малко дискретна.
Всъщност тя вече не говореше на мен. Говореше на тях. Говореше на Ерин Лория.
— Ето тук детекторите за движение се включиха вчера около четири сутринта и след това пак тази сутрин по същото време. — Гласът й бе пропит с подигравка, под която прозираше гняв. — Когато слънцето изгря, дойдох тук. Всичко изглеждаше нормално.
— Възможно ли е да е била на това място и да не си я видяла?
— Възможно е. Особено ако е била облечена с нещо от арсенала на Хари Потър. Но това не е фантазия. В наши дни се правят всякакви материали, които могат да променят реалността.
— Мисля, че реалността вече е била променена. — Куфарчето ми за местопрестъпления не беше с мен, затова импровизирах. — Вероятно завинаги.
Извадих друга чиста ръкавица, пуснах в нея метаматериала и я разтръсках, за да падне в един от пръстите. Завързах я здраво и я пъхнах в джоба си. Забелязах, че директно напред през оградата бяха южните прозорци на спалнята на Луси. Ако някой имаше бинокъл с нощно виждане, това можеше да се окаже проблем.
— Обикновено така ли са? — Посочих към спалнята. Питах дали винаги държи щорите пуснати.
— Няма значение. Ултразвуковите сензори на практика могат да виждат през стени — отвърна тя със същия театрален глас. — Целта на подобна система е да продължи да следи целите, след като те изчезнат зад прикритие…
— Кой би имал нещо такова? — прекъснах я.
Изкушавах се да й кажа да снижи гласа си, но нямаше да го направя. Беше неразумно от моя страна да давам какъвто и да е знак, че подозирам ФБР в подслушване и шпиониране. Знаех, че не бива да се държа така, все едно се чувствам виновна и имам какво да крия, затова продължавах да говоря внимателно и се правех на открита и спокойна. Но бях нащрек и пресметлива, а Луси не беше. Тя нямаше инстинкт да бяга, а само да влезе в битка, и точно на това ставах свидетел и не можех изобщо да го контролирам.
— Тя е била тук. Мога да се закълна в това. — Каза го убедено и дръзко и забелязах агресията в напрегнатите й зелени очи. — Някак си се е озовала точно тук, използвала е някаква технология по специална причина. Може би да шпионира. Не знам, но не са били федералните. Те не са толкова умни. Била е Кари. Може да е някъде тук точно в този момент, но те никога няма да го повярват. Може би никой не вярва, че е тя, а и защо му е на някой да вярва в това? Дори собствената ми партньорка не е сигурна.
Разбирах колко болезнено би трябвало да е това за Джанет, но не го казах на глас. Не беше необходимо да напомням на Луси за нейното минало с Кари, за всичките години, през които се бяхме чувствали сигурни, защото бяхме сигурни, че тя повече не е заплаха нито за нас, нито за някой друг.
— Трябва да вървим. — Луси вдигна поглед към буреносните облаци, които се стелеха ниско като черна пелена и от тях висяха парцаливи парчета. Спускаше се почти пълен мрак. — Добре, тръгваме — каза тя високо: не на мен, а на този, който подслушваше.
Вървяхме внимателно, без да говорим. Вятърът се усилваше и миризмата на дъжд вече беше толкова силна, че я вкусвах, докато си мислех за всичко, което трябваше да направя. Щях да занеса метаматериала в моята лаборатория. Поне щях да потвърдя от какво е направен. Но вече имаше проблеми. Не бях събрала уликата според собствените ми безмилостни протоколи. Моята ДНК вероятно беше върху метаматериала, а може би и тази на Луси. Ако не нещо друго, то един компетентен адвокат можеше да каже, че това, което току-що бях взела, е замърсено, защото с него не е боравено правилно. Съдебните заседатели нямаше да повярват на това доказателство, нито на мен.
Първите капки дъжд заудряха тревата. В далечината гръмотевичните облаци вече проблясваха, святкаха моравочерни като нещо, дало на късо, като нещо ранено. Помирисах озона и усетих рязкото падане на атмосферното налягане. Стресна ме нещо — отначало не разбрах какво е. През микрофоните на охранителната система в целия имот избухна музика. „Заведи ме на църква“ на Хоузиър зазвуча силно като въздушна атака в гората, край къщата, над водата.
