Погледнах Луси. Тя се усмихваше, сякаш бяхме на безгрижна разходка. Телефонът й не беше у нея. Вече не контролираше нещата. Сигурно бе дело на Джанет. Ускорих крачка, докато музиката разтрисаше петдесетте акра земя насред резервата. Болката в крака ми се усили и се примирих, че ще се намокря до кости. Казах на Луси да тича напред, за да се спаси от потопа, но тя вървеше с моята скорост.
Остана с мен и само след секунди вселената сякаш избухна в гръмотевици, които звучаха като огнестрелно оръжие. Изливаше се проливен дъжд и духаше силен вятър. Температурата бе паднала поне с десет градуса. Навсякъде около нас се чуваше Хоузиър, сякаш бог се радваше на концерта за сметка на ФБР.
„Родени сме болни, чували сте ги да казват…“
— Не само за мен трябва да се тревожат — надвика Луси музиката, която отекваше в дъжда, в дърветата. — Не се ебавайте с нас! — извика към мрачното небе и аз си представих агентите на ФБР в къщата й, където Хоузиър сигурно звучеше оглушително.
„Роден съм болен, но ми харесва…“
След това в дървения величествен дом на Луси внезапно изгаснаха всички светлини. Не виждах нито една включена. Умната й къща бе компютризирана. Имаше безброй релета в стените. ФБР не контролираха аудиосистемата. Нито светлините. Правеше го Джанет. В това нямах никакво съмнение, а Луси се смееше под проливния дъжд и насред оглушителната музика, сякаш това бе най-забавният ден в живота й.
„Амин. Амин. Амин. Амин…“
— Кажи на Марино, че ще го чакам при вана. — Тръгнах към алеята, мократа ми блуза бе залепнала за гърба ми и ми беше студено. — Не можеш да останеш тук. По много причини. А Джанет и Деси абсолютно не могат. — Надвиквах изливащата се вода и Хоузиър, който практикуваше вярата си като куче в храма на лъжите. — Трябва да се преместите при нас за известно време — извиках на Луси. — И изобщо не ми възразявай!
Дъждът удряше по металния покрив като луд барабанист. Ранният следобед притъмня. Сякаш светът свършваше.
Нервите ми бяха пред скъсване. Нещо се търкаляше и пързаляше в дъното на големия ми бял ван, докато карах. Нещо твърдо и метално. Придвижваше се на малко разстояние, удряше се в нещо, след това спираше и пак започваше да се търкаля в зависимост от това накъде завивах и дали забавях или увеличавах скоростта. Чувах го ясно през преградата, която отделяше кабината от каросерията, а нямаше такъв звук сутринта, когато паркирах пред портата на Луси. Беше се появил преди минути, докато правехме един много остър завой.
ТРАК ТРАК ТРАК.
— Трябва да видим какво е това, по дяволите — каза Марино няколко пъти, но нищо не можех да направя.
Нямаше къде да отбия по-рано, а вече бяхме на шосе 2 под проливен дъжд и в петъчен трафик. Видимостта бе отвратителна. Всички бяха включили фаровете, все едно беше вечер, и дори да исках да отбия, нямаше как. Само шосето и голяма кална дупка на един строеж от дясната ми страна и три колони с коли и камиони от лявата. Усещах как денят ми се изплъзва. Като че ли нямах контрол над нещата, включително и над времето си.
— Не мога да отбия — казах на Марино същото, което му бях казала още когато го предложи първия път.
— Прилича ми на търкалящо се арматурно желязо.
— Не е възможно.
— Може би инструмент. Отвертка или нещо друго, което може да се търкаля, да се блъска в нещо друго и после пак да се търкаля.
— Не виждам как — отвърнах и звукът изведнъж пак спря.
— Изнервя ме. — Той отвори малко прозореца си, за да пуши, да заглуши зловещото чувство и да си успокои опънатите нерви, а водата покапа вътре чак по таблото. Казах му, че нямам нищо против цигарата му, но не искам прозорецът да се запотява. Нагласих климатика и това донякъде помогна, но Марино се оплака — бил се изпотил и не искал да настине.
Аз също бях мокра, лепкава и мърлява. Кракът ужасно ме болеше. Чувствах се гадно заради Луси, гадно заради тайните, които пазех, и вътрешната ми дилема не стихваше. Дали трябваше да кажа на Марино за „Покварено сърце“? Наистина не знаех какво да правя. Насилих се да се съсредоточа върху новото си правило.
„Внимавай дори да си мислиш, че вече си нащрек.“
Това бе ново правило, което някога беше старо, но се бях отпуснала. Бях приспана от фалшиво усещане за сигурност и когато се връщах назад, виждах тенденция. Виждах я ясно и част от мен не искаше да прости, докато друга разбираше как е станало това. Никой не може да бъде бдителен всяка минута от всеки ден. Времето минава и някои неща стават по-трудни. Безмилостно дебнем за врагове, но онези от миналото са най-подмолни. Знаем прекалено много за тях. Започваме да ги пресъздаваме по свой образ и подобие и им приписваме черти и мотивация, каквито нямат. Създаваме връзки с тях. Заблуждаваме се и започваме да вярваме, че не искат да ни убият.
