— Говори си каквото искаш. Независимо дали имам доказателство, или не, ми е заложен капан. Нарочно — повторих, докато той взимаше ключовете за вана от мен. — Луси се чувства като в капан, сега и аз — добавих и щеше да се наложи да му кажа истината, цялата истина. — Всички сме вкарани в капан и по-добре да мислим усилено и по друг начин за това, което правим. И да започнем веднага.
Той тръгна бавно около вана, а аз останах да чакам в задното отделение и се замислих как ли ще реагира на това, което щях да му призная. Щеше да каже, че е трябвало да му съобщя преди часове. Че не е трябвало да гледам видеата, освен ако и той не е гледал заедно с мен. Чувах го как проверява всички врати, отключва ги и после ги затваря с трясък под безмилостния дъжд.
Спорех със себе си, че няма значение как ще се почувства или реагира той, защото в светлината на случващото се щеше да е безотговорно да не му кажа. Чаках го да се върне при отворената задна врата. Когато дойде, каза, че всяко отделение е заключено и няма следи от проникване с взлом. А аз казах:
— Марино, искам да ме слушаш внимателно. Това, което се каня да ти кажа, няма да ти хареса.
— Какво? — Той се изнервяше все повече и ако това беше грешка, нямаше връщане назад.
Наистина не знаех какво друго да направя. Бяхме в капан, Кари ни бе хванала в него и искаше да си останем в него. Обичайните ни навици, протоколи и процедури за справяне и с най-малките задачи бяха преобърнати с хастара навън, с главата надолу. Бяхме разбити и всмукани в друго измерение. Беше го правила и преди. Правеше го отново. Спомних си какво казваше моят шеф генерал Джон Бригс, началникът на военните съдебни лекари: когато намерят нещо, което действа, терористите продължават да го използват. Предвидимо е.
Кари Гретхен беше терористка. Правеше това, което знаеше, че действа. Създаваше хаос и объркване. За да изгубим посока и вярна преценка. За да се нараним един друг.
„Мисли!“
— Ще се наложи да мислим в движение — казах на Марино.
— Не разбирам за какво говориш, по дяволите!
„Помисли какво тя би предвидила, че ще направиш точно сега.“
— Обичайният начин, по който правим нещата, не е задължително адекватен и приложим и ще трябва да сме гъвкави и изключително внимателни, защото започваме отначало, все едно трябва да измислим отново колелото. Защото в известен смисъл правим точно това. Тя познава нашия наръчник, Марино. Познава готварската ни книга. Знае всеки правилник, който някога сме прочели за всичко, което правим. Трябва да сме отворени към промяна и да внимаваме за всяко предположение, което тя би могла да направи на основата на това, че ни познава толкова добре.
„Тя предполага, че няма да кажеш на никого.“
— Не смятах да ти казвам, но си промених решението, защото предполагам, че тя очаква да го запазя в тайна. Днес ми бяха изпратени три видеа. — Говорех високо, бавно и спокойно, за да прикрия бурята вътре в себе си. — Записи, направени от Кари с камера за наблюдение, както личеше по всичко. Очевидно са снимани тайно в стаята на Луси в общежитието в Куонтико през 1997 година.
— Кари ти е пратила видеа отпреди седемнайсет години? — Марино ме гледаше невярващо. — Сигурна ли си, че не са фалшиви?
— Не бяха.
— Какво имаш предвид с това „не бяха“?
— Наблягам на миналото време.
— Дай да ги видя.
— Не мога. Това имах предвид с миналото време. В мига, в който свършваха, те изчезваха и линковете не водеха към нищо. После изчезваха и самите съобщения, сякаш никога не съм ги получавала.
— Имейл съобщения? — Мокрото лице на Марино бе съвсем бледо, кървясалите му очи гледаха лошо.
— Есемеси. Все едно пратени от телефонния номер за спешни случаи на Луси.
— Логично. И е гадно. Телефонът й е у ФБР. Ще видят какво е пратила. Ще си помислят, че тя ти е пратила видеата. И това ще подсили тезата им, ще обвинят нея за направеното от Кари.
— Да се надяваме, че няма да се появи нищо. И не би трябвало, защото съм почти сигурна, че Кари е хакнала номера за спешни случаи на Луси. Съобщенията не са от Луси, нито от някое нейно устройство.
— Трябва да ми дадеш телефона си. — Марино протегна ръка. — Трябва да извадя симкартата и батерията, ако изобщо искаш някога да имаш доказателства за това, което казваш. Трябва да можем да покажем, че Луси няма нищо общо с това.
— Не.
— Симкартата може да се окаже единственото доказателство, което имаш…
— Не.
— Колкото повече чакаш…
— Няма да си изключа телефона — прекъснах го. — Ако го направя, няма да мога да видя следващото, което реши да изпрати.
— Чуваш ли се какво говориш?
— Линковете с видеата са истинската причина да тръгна оттук тази сутрин. Боях се, че телефонът на Луси е у Кари, както и от това, което може да означава това, ако е истина. Искам да си задържа телефона.
Марино се наведе да погледне нещо под мен в задната част на вана. Интересуваше се от стоповете.
