Не беше точно така. Марино преувеличаваше. Използването на клетките на мобилните оператори за определяне на местонахождението не е сто процента надеждно. Може да даде отклонение от трийсет километра, а и повече, и зависи от софтуера, топографията, времето и колко трафик се обработва от транслиращите центрове във всеки един момент. Но това не спираше Марино да опита. Ако не нещо друго, поне пингването на телефона е блъф, с който да сплашиш заподозрян и да го подтикнеш към самопризнание.
— Ето какво знаем. — Марино вече говореше на мен, докато се навеждаше да събуе мокрите си маратонки. — Лейпин твърди, че с Хайд тръгнали със своите си коли оттук, докато ние сме били още вътре. Това трябва да е станало около десет и десет или и петнайсет. — Шарките на чорапите се бяха отпечатали върху белите му глезени.
— Аз ги видях да тръгват. — Толкова ми беше студено, че бях започнала да треперя, докато стояхме до предната врата мокри до кости. — Заедно с щатски полицай Вогъл. Около петнайсет минути преди да тръгнем с теб.
Слушах него, но се ослушвах и за тактическата група. Как можеше едри мъже с тежко снаряжение да са толкова дяволски тихи? Предупрежденията идваха бързо и ясно. Не трябваше да сме в къщата. Но бяхме влезли и ето ни сега тук. Бяхме в безопасност. Не спирах да си повтарям, че не бихме могли да сме в по-голяма безопасност — нали с нас бяха спецченгета, но продължавах да се чудя как е възможно да не издават нито звук. Бяха тихи като котки. Не чувах нищо, нито стъпки, нито гласове, и сърцето ми започна да бие по-силно.
Нещо се бе случило. Изведнъж в съзнанието ми изникнаха двамата гмуркачи на полицията — ярко и ужасяващо, увиснали с главите надолу в корпуса на потъналата баржа.
Казваха се Рик и Сам. Представих си мъртвите им млади лица, маркучите на кислородните им бутилки, които се люшкаха покрай тях, косата им, която плуваше в кафеникавата тъмна вода, очите им, които се взираха, без да мигат, иззад шнорхелите. Нямаше мехурчета. Регулаторите не бяха в устите им.
Спомних си неверието си, наелектризиращата експлозия на адреналин, когато осъзнах, че виждам от черните им неопрени да стърчат стрели. Само преди минути двамата бяха живи и здрави, весело си провериха гмуркаческата екипировка един на друг, скочиха от кърмата на яхтата и изчезнаха под повърхността. Аз се шегувах с Бентън, че ще си показват значките под водата, за да са сигурни, че никой няма да ни притеснява и да пречи на мисията ни. Имахме подводен ескорт. Имахме подводна сигурност.
А след това те бяха мъртви на морското дъно, убити от засада, приклещени в капан, а аз така и не успях да си обясня какво ги е привлякло към онзи отвор и в тъмната вътрешност на корпуса. Защо бяха влезли? Кари някак си ги беше примамила. Може би е била вътре и е чакала с харпуна, сляла се с ръждивия метал, после е изскочила от нищото. Надявах се, както правя винаги. Надявах се, че не са страдали, докато кръвта им е изтичала и са се давели. Усетих вътрешен конфликт. Мислите ми ставаха все по-гръмогласни и яростни и се опитваха да надвикат часовниците.
БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ!
— На Лейпин му било станало лошо, заболяла го глава, гърлото му дращело — каза Марино, а аз се насилих да го слушам.
„Внимавай!“
— Прибрал се да си вземе лекарство против настинка и не си направил труда да съобщи по радиостанцията. Поне така твърди. Преди няколко минути най-накрая се обадил, че е болен и си тръгва.
БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ!
— Какво точно е знаел Лейпин, когато двамата с Хайд са си тръгнали? — попитах.
— Че Хайд отива за кафе и до клозета и след това ще се върне, за да отцепи периметъра с жълта лента. Бързал, защото искал да го направи преди да завали.
— Освен ако някой друг не е опънал лентата пред предното стълбище, по всичко личи, че го е направил той. Започнал е и после изведнъж си е тръгнал. Погледни на другата страна, ако обичаш — казах и разбира се, Марино погледна право към мен. — Обърни се. Не ме гледай. — Започнах да си разкопчавам ризата.
Свалих я, след това махнах и подгизналите си обувки, мокрите си чорапи и спортни панталони и ги оставих на пода на безопасно разстояние от кръвта и счупеното стъкло. Униформените панталони, които бе донесла тактическата група, бяха толкова големи, че можех да ги обуя, без да им свалям ципа. Прегънах колана, за да го стегна малко. Сложих и черната риза, която ми бе огромна в раменете и кръста. Памучната тъкан бе нова и твърда. Поне имах достатъчно джобове за пълнители за пистолет, химикалки, фенерчета, ножове, въобще каквото можеше да ми потрябва, помислих си с ирония. Погледнах се в огледалото. Униформата ми висеше отвсякъде и си личеше, че не е моя.
Не изглеждах наистина заплашително без бронежилетка, каска, очила за нощно виждане и автомат или поне пистолет с повече от шест патрона. Можех само да се надявам, че ако някой лош ме види, няма да ме застреля, защото ще предположи, че съм опасна. Но не такава исках да бъда точно в този момент.
